— Касиди – повика я, като почука леко на вратата. – Касиди, аз съм, Робин. Имам да ти съобщя нещо. Касиди? – Почука по-силно. – Събуди се, миличка. Трябва да ти кажа нещо.
Завъртя топката на бравата. Вратата се отвори.
Още преди да пристъпи вътре, Робин знаеше, че стаята е празна. Отиде до прозореца, дръпна завесите и стаята се обля в светлина. Лъчите очертаха кръг около празното, неоправено легло. О, Боже. Къде си?
Робин се втурна обратно по стълбите в кухнята.
— Няма я.
— Как така я няма? – попита Мелани.
— Така. Няма я.
— Излязла е, значи. Сигурна съм, че няма за какво да се безпокоим.
— Снощи Касиди беше много разстроена. Тя си мисли, че никой не я иска.
— Може Ландън да знае къде е – предположи Мелани.
Робин се втурна обратно по стълбите, Блейк по петите й.
— Ландън! – Тя яростно заблъска по вратата му. – Ландън, трябва да говоря с теб. – После бутна вратата и тя се отвори.
Той не беше вътре.
— Мамка му.
— Спокойно – каза Мелани, когато се върнаха в кухнята. – Явно са заедно, а щом Ландън е с нея, няма страшно.
Робин си помисли за сблъсъка им предишната нощ.
— Може би трябва да се обадим на шерифа.
— Малко е раничко да призоваваме силите, не мислиш ли?
На входната врата се позвъни, последваха силни удари.
— Ето. Видя ли? – каза Мелани. – Блудната дъщеря се завърна.
Робин се втурна към вратата и я отвори.
Отсреща й стоеше шерифът.
— О, Боже. Касиди…
Шериф Прескът доби объркан вид, веждите му се съединиха над носа.
— Някакъв проблем ли има?
— Какво правите тук?
— Сестра ви вкъщи ли е?
— Сестра ми ли? – Робин погледна през рамо към кухнята. – Мелани – викна тя. – Шериф Прескът е тук. – Обърна се към него отново и едва сега забеляза, че не беше сам. На алеята имаше още две коли, паркирани до неговата.
— Случило ли се е нещо? – приближи се до нея Блейк.
— Имам заповед за обиск. – Шерифът протегна ръка с лист в нея.
— Заповед за обиск ли? – повтори Робин. – Какво искате да кажете?
— Това е заповед, която ни дава право да претърсим къщата.
— Той направи знак на придружаващите го полицаи.
— Може ли да я видя? – Блейк протегна ръка.
Тогава се появи и Мелани, намръщена, е ръце на хълбоците.
— Какво става?
— Имат заповед да претърсят къщата – обясни Робин.
— Дай да видя. – Мелани грабна заповедта от ръцете на Блейк.
— Изглежда редовна – каза Блейк.
— Не ме интересува колко е редовна – сопна се Мелани. – Кракът ви няма да стъпи в тази къща.
— Стига, Мелани – каза Прескът. – Дай да не правим нещата още по-неприятни, отколкото са. Не ми се иска да те арестувам.
— Не разбирам – каза Робин. – Защо искате да претърсвате къщата? Какво търсите?
— Търсят доказателства, очевидно – обясни Мелани. – Мислят, че Ландън е бил съучастникът на Алек.
— Но Алек не е направил нищо.
— Нито пък Ландън.
— Ландън вкъщи ли си е? – попита Прескът.
— Не – отговори Робин.
— А Касиди?
— Не е тук – каза Робин, решавайки, че това навярно не бе най-подходящият момент да се обяснява.
— Добре. Тогава ни пуснете вътре да си свършим работата – заяви Прескът. – Да се надяваме, че ще сме си тръгнали, докато се върнат. Ще се постараем да не създаваме голяма бъркотия. – И той даде знак на полицаите да влизат.
— Лайно такова – просъска Мелани, докато влизаха вътре. – Няма да намерите нищо.
— Започваме от втория етаж – обяви шерифът, като спря на горната площадка. – Ще бъдете ли така любезни да ми посочите стаята на Ландън?
— Ти си тоя, със заповедта за претърсване – отсече Мелани. – Сам си я намери.
38
Единият от полицаите остана долу, докато шерифът, заедно с останалите трима се отправиха към спалните на горния етаж. Прескът посочи на единия полицай стаята на Мелани, на другия, тази на Робин и Блейк, на третия, стаята на Касиди, а спалнята на Ландън остави за себе си.
— Ще се постараем да бъдем колкото е възможно по-бързи и внимателни – каза Прескът на Робин и Блейк, докато надяваше чифт латексови ръкавици, после дръпна завесите в стаята на Ландън и светна лампата.
— Ако счупите нещо, ще го плащате – предупреди ги Мелани.
— Ще ви помоля да се отдръпнете – каза Прескът. – Може да гледате, ако искате, но не бива да се месите по никакъв начин.
— Жалко копеле – процеди Мелани.
— Мелани… – предупредително изрече Робин.
— Какво? Да не би да искаш да ми кажеш, че той просто си гледа работата? Че това не е нищо лично?