— Защо пък да е лично? – Робин стрелна очи от сестра си към шерифа, и причината за тяхната враждебност внезапно й се изясни. – О! – ахна тя. – Сериозно? Ти и шерифът?
— Май съм забравила да го спомена – призна Мелани. – Май не си струваше да го помня.
— Може ли да не се захващаме с това сега? – попита шерифът.
— Да, същите думи използва и когато ме осведоми, че си решил да оправиш нещата с жена ти.
— И много съжалявам, че те нараних. Никога не съм искал…
— Не си ме наранил – прекъсна го Мелани. – Мамка му. Не се ласкай. Просто не ми казвай, че това не е лично.
— Съжалявам – извини се отново той и погледна глуповато към Робин. – Но нищо от това няма общо с разследването, нито с причината да съм тук. Повярвай ми, бих предпочел да съм, където и да било другаде.
Вярвам ти, помисли си Робин.
— Е, достатъчно време загубихме.
— Не само сега – вметна Мелани.
Шерифът въздъхна уморено и отвори най-горното чекмедже на шкафа, прокара ръката си с ръкавицата по бельото на Ландън, после се прехвърли на по-долното, в което се намираха тениските и чорапите му. Третото беше претъпкано с анцузи. Прескът вадеше един по един всичките, изтръскваше ги и ги мяташе на леглото.
— Дотук с обещанието, че нямало да създавате бъркотия – каза Мелани.
— Стига, Мелани – каза Робин, която още не можеше да се опомни от новината за аферата между сестра й и Прескът. – Само влошаваш нещата.
Най-долното чекмедже съдържаше пуловери и един смачкан черен дъждобран. Шерифът бръкна в джобовете му, пъхна го обратно и се смъкна на колене пред леглото.
— Внимавай, шерифе – предупреди го Мелани. – Ако правилно си спомням, не те бива много в кръста.
Челюстта на Прескът видимо се стегна, когато залегна на пода и освети с фенерчето си пространството под леглото.
— Изправи се бавно – посъветва го Мелани. – Да не получиш херния.
— Добре – каза Прескът, останал без дъх, и се отпусна на леглото. Дали се дължеше на изтощение или на изчерпване на търпението му, не можеше да се каже. – Писна ми от сарказма ти. Или престани да се правиш на умница, или ще дочакаш края на обиска в колата ми. Ти избираш.
Мелани подигравателно вдигна ръце и прокара пръсти през устата си, все едно затваряше цип.
— Благодаря. – Прескът се пресегна да отвори най-горното чекмедже на нощното шкафче.
Няма да намериш нищо там, освен хартия и моливи, помисли си Робин, припомняйки си как самата тя бе претърсила вещите на Ландън.
Шерифът извади голямата топка ластици, повъртя я в ръцете си и пак я върна в чекмеджето. Прехвърли се на долното чекмедже и прелисти купчина комикси.
— Ама че колекция си има – отбеляза и се прехвърли на нощното шкафче от другата страна на леглото. Още хартия, още моливи, химикалки, както и отделни листчета, включително скиците на Касиди.
Само дето лицето на Касиди вече не беше разпознаваемо: то беше изцяло задраскано с яростни черни линии.
— Някой не е останал особено доволен от работата си – забеляза шерифът и върна рисунките в чекмеджето. Робин едва потисна възклицанието си.
Какво означаваше това? Защо Ландън бе зачеркнал лицето на Касиди от скиците си?
— Я чакай – спря се внезапно Прескът. – Какво е това?
Робин се наведе напред. Очакваше да види стъклен глобус с изкуствен сняг и миниатюрна пластмасова балерина, въртяща се в центъра му. Вместо това видя нещо черно и издуто, вълнено.
Шерифът го разви подчертано внимателно и го показа.
Беше маска за ски.
Робин прехапа устни, до нея Мелани се стегна, лицето й пребледня. Как съм могла да я пропусна?
— Брайън! – провикна се шерифът. – Питър! Веднага тук!
Двама от полицаите моментално се втурнаха вътре, покрай
Робин, Мелани и Блейк.
— Приберете това – нареди Прескът.
— Вие сте го подхвърлили – с треперещ глас произнесе Мелани.
— Глупости, и ти го знаеш. – Шерифът пусна маската в плика, подаден му от единия полицай. – Вие, момчета, намерихте ли нещо?
— Не още.
— Занесете това в колата и продължете.
Полицаите излязоха.
— Да не ми кажеш, че Ландън е вземал уроци по ски? – Прескът попита Мелани.
Като никога, Мелани замълча.
В гардероба шерифът откачи всяка дреха от закачалката й, провери джобовете на всеки чифт джинси и на всяка риза, преди да ги хвърли на леглото.
Аз проверих тези джобове, помисли си Робин. Там нямаше нищо. Трябваше обаче да признае, че нейното претърсване бе доста повърхностно. Отдъхна с облекчение, когато нищо не излезе от претърсването и на Прескът.