— Брат ти ли? Това е абсурдно. Аз току-що се запознах с човека.
— Опитах се да им кажа…
— Каза повече от достатъчно – предупредително изрече шерифът към Мелани. – Връщай се в колата, преди да съм те арестувал за възпрепятстване на полицейско разследване.
— В момента вадят заповед за претърсване на къщата и имота ти – продължи Мелани, заобикаляйки полицая.
— Нямат нужда от заповед – каза Дони. Той направи плавно движение с ръка към хижата си. – Заповядайте.
— Може би трябва да се посъветваш с адвокат – подсказа Блейк.
— Не ми трябва адвокат. Нямам какво да крия.
— Ще го направим като по учебник – обяви Прескът, когато първият полицай се върна от обора и с поклащане на глава показа, че не е открил нищо. – И ще изчакаме заповедта. Междувременно ще обявим Ландън за издирване, а вие се пръждосвайте оттук и се прибирайте вкъщи, докато не ви повикам. Ясно ли е?
Робин кимна.
— Хайде, Мелани.
Мелани пристъпи от крак на крак, сякаш се чудеше, дали да не се втурне покрай полицая. После спря и се обърна към Робин, позволи й да я хване за ръка и да я поведе към колата.
— Сега какво? – попита тя, щом отново се настаниха на задната седалка. – Ще се приберем вкъщи и ще чакаме добрият шериф да застреля сина ми ли?
— Не точно – отговори Робин. – Имам друга идея.
— Кое те кара да си мислиш, че са тук? – попита Мелани, докато наближаваха западналия паркинг за каравани „Лома виста“.
— Не се сещам къде другаде може да са – призна Робин. – Щеше ли да ми кажеш изобщо за теб и шерифа?
— Сигурно не. Защо?
— Нямаше да е лошо да зная. Това е.
— Защо? – повтори Мелани. – За да имаш още една причина да ми се присмиваш ли?
— Не ти се присмивам.
— Нима? Виж се само. Цялата ти физиономия се…
— … сгърчва?
— Това някакъв термин ли е?
— Просто това става с лицето ми, когато се тревожа.
Мелани изобрази своята версия на сгърчено лице.
— Ами, виж, не е нужно да се тревожиш за мен. Тук завий наляво. Има паркинг. Неговата каравана е надолу по този път.
— Обичаше ли го? – попита Робин, докато Блейк паркираше в тясното пространство между една сравнително нова тойота и стар, ръждясал додж.
— За шерифа ли говорим все още? – попита Мелани.
— Колко време вие двамата бяхте… заедно?
— Четири месеца, плюс-минус две седмици. Един следобед той ме спря за превишена скорост. Подехме разговор. Попита ме как върви къщата на татко, как е Ландън. Каза ми, че двамата с жена му се били разделили. Едното доведе до друго. Четири месеца по-късно се върна при жена си. Край на историята.
— А Дони?
— Навярно и на тази история й дойде краят, благодарение на току-що случилото се. – Мелани отвори вратата на колата и стъпи върху пясъчната настилка на тесния паркинг. Пред тях се виждаха пет-шест редици разнебитени каравани. – Ако не ме лъже паметта, неговата каравана е натам.
Робин хвана Блейк за ръка и двамата последваха Мелани, която зави надясно след първата редица, после пак надясно.
— Мамка му. – Мелани спря внезапно. – Не съм сигурна. Може да е насам. Чакайте. Това е. „Магнолия лейн“. Оттук. Номер 24. Ето тук. – Тя се упъти към втората от четири грохнали каравани, отчаяно нуждаещи се от ремонт, и почука на вратата.
Никой не отговори.
— Кени? – Мелани почука отново. – Кени? Има ли някой вкъщи? – Тя отстъпи крачка назад, почака за миг, после се изправи на пръсти и погледна през високия прозорец. – Тъмно е. Май няма никой.
— По дяволите – изруга Робин. – Наистина си помислих, че има шанс Касиди да е дошла тук.
— Добра мисъл – призна Мелани. – О, Господи. – Тя се свлече на стъпалото пред вратата. – Ами ако Прескът е прав? Ако Ландън е участвал? Ако е бил един от стрелците? Ако Касиди наистина е в опасност? – Дълбок стон се отрони от устните й. – Ако вече е твърде късно?
Вратата на караваната внезапно се отвори и удари Мелани по гърба. Тя отскочи. Кени стоеше на прага, гол до кръста, с полупразна бутилка бира в ръка. Мирисът на марихуана обгръщаше главата му като ореол.
— Госпожо Дейвис? – изненада се той. – Какво правите тук?
— Ландън при теб ли е? – попита Мелани.
— Не. – Той се озърна, сякаш да провери.
— Ами Касиди?
— Не.
— По дяволите. Добре. Извинявай, че те притеснихме.
— Те си тръгнаха преди малко – добави той, точно когато тримата се бяха обърнали да си ходят.
Мелани се завъртя обратно.
— Били са тук?
— Преди колко време? – попита Робин.
— Няколко часа, може би.
— Как са дошли дотук? – попита Блейк. – Не може да са вървели пеша.