— Намерили са бижутата на мама в стаята на Ландън?
— Да.
— И ски маска?
— Да.
Касиди поклати глава.
— Не. Не го вярвам.
— Зная. Невъобразимо е.
— Значи, мислят че Ландън и брат ти…
— И Дони Уорън, може би – добави Робин, потресена от думите, които сама бе произнесла.
— Те са убили мама? Простреляли са мен и тати?
Робин не каза нищо. Колкото и да бе невъобразимо, доказателствата срещу тримата мъже се умножаваха с всеки изминал ден: Алек бе имал както мотив, така и възможност да осъществи атаката; Ландън имаше очевидни поведенчески проблеми, а някои от откраднатите бижута на Тара бяха открити в стаята му; Ландън е бил с Дони в нощта на стрелбата; еднакви ски маски бяха открити, както в стаята на Ландън, така и в апартамента на Алек. Един бог знае какво щяха да открият при претърсването на хижата на Дони.
— Много съжалявам – отрони тя, като не знаеше какво друго да каже.
— Струва ми се, че ще повърна. – Касиди изхвърча от леглото и се втурна вън от стаята.
Робин остана на място, неспособна да помръдне. Събитията от деня натежаха като котва, която я прикова. Взираше се напред с празен поглед, умът й се рееше, главата й се въртеше.
Постепенно стаята се върна на фокус: тесният прозорец, гледащ към задния двор, голите кремави стени, бавно въртящият се вентилатор на тавана, двойното легло с бежова кувертюра, огледалното нощно шкафче до леглото, купчинката модни списания отгоре му, познатият снежен глобус до тях.
Робин се пресегна и взе глобуса. Обърна го и се загледа в снежинките, които затанцуваха около миниатюрната балерина в центъра.
Усети тънка нишка на тревожност.
— Ужасно беше – обяви Касиди, когато се върна.
— Добре ли си?
Момичето се пльосна на леглото.
— Да. Мразя да повръщам. А ти?
— Не мисля, че на някого му харесва.
— Спомням си веднъж, когато бях много малка – каза Касиди, – изядох всичките тези боклуци – шоколади, желета и цял пакет червени дъвчащи бонбони – и мама ме предупреди, че ще ме заболи коремът, обаче въпреки това аз ги изядох всичките, и после цяла нощ повръщах. Това беше най-лошото. Оттогава не съм поглеждала дъвчащи бонбони.
Робин се удиви на способността на детето да разделя нещата. В един момент осъждаше убийството на майка си, в следващия говореше за дъвчащи бонбони. Искаше й се и тя да можеше така.
— После, всяка вечер, щом си легнех – продължи Касиди, – си стисках зъбите, щото мислех, че така няма да повърна. Правех това дълго време, докато зъболекарят не каза на мама, че си разрушавам зъбите и трябва да престана. – Тя посочи към купчината модни списания. – Някои от тези манекенки имат хранителни разстройства. Те нарочно повръщат. Умишлено. – Тя изглеждаше ужасена от мисълта. – Това е наистина брутално. Не мислиш ли?
— Брутално – съгласи се Робин и отново преобърна снежния глобус. Снежинките пак се завъртяха около главата на балерината. – Може би ти стана лошо и повърна от марихуаната.
Касиди замръзна.
— Каква марихуана?
Робин положи глобуса в скута си.
— Подушвам я в косата ти.
Касиди проговори едва след дълга пауза.
— Това стана, понеже много се разтревожих, че си тръгваш, а Кени каза, че ще се почувствам по-добре – призна наивно тя. – Дръпнах си само няколко пъти. Кълна се. Не ми хареса и обещавам, че няма да се повтори.
— Хубаво. Това е добре. Прекалено малка си за тези неща. – Робин отново вдигна глобуса. – Откъде взе това?
— Имам цял куп. Преди ги колекционирах. Но този винаги ми е бил любим.
— Виждала съм го и преди – каза Робин.
— Сигурно има стотици като него.
— Видях го в стаята на Ландън.
— Така ли? – попита Касиди. – Беше си тук, на нощното шкафче, когато се прибрах от болницата. Може той да го е сложил. За да го имам.
— Може – съгласи се Робин.
— Което означава, че никога не би ме прострелял – заключи Касиди. – Нали разбираш? Дълбоко в себе си Ландън е мил и чувствителен, и ме обича. Никога не би ме наранил. Не ме интересува какво са намерили в стаята му.
— Дано си права.
— Права съм. Поне така си мисля, де. – Касиди скочи на крака.
— О, Боже. Вече не зная какво да си мисля. Толкова съм объркана.
— Аз също, миличка – каза Робин и прегърна момичето. – Ще ми се да можех да кажа нещо, което да те утеши. – Да утеши и двете ни.
— Не зная на кого да вярвам.
— Можеш да вярваш на мен.
— Но ти си тръгваш – възрази Касиди.
— Не и докато не разберем какво става – заяви Робин. – Не и без теб.
— Какво искаш да кажеш?