— Двамата е Блейк си поговорихме по този въпрос. Решихме, че ако баща ми не се възстанови, ти ще дойдеш да живееш с нас в Лос Анджелис. Исках да ти го кажа още снощи, но…
— О, Боже мой! О, Боже мой! – Касиди затанцува из стаята развълнувано. – Не мога да повярвам! Това е толкова прекрасно! Обещаваш ли?
— Обещавам.
— Може ли да тръгнем веднага? Моля те. Можем да преместим тати в болница в Лос Анджелис.
— Не мисля, че това е възможно.
— Не искам да стоя тук повече. Искам да се махна веднага.
— Ще тръгнем скоро, обещавам, но…
На външната врата се позвъни.
Робин и Касиди се вкамениха.
— Кой ли е? – попита Касиди.
Робин я остави и отиде в голямата спалня в предната част на къщата. Погледна към алеята долу, долавяйки присъствието на Касиди зад себе си. Момичето положи брадичка на рамото й.
— Кени е – каза Касиди. – Това е неговата кола. – И още преди Робин да се обърне, момичето бе изчезнало от стаята на Мелани.
— Касиди, почакай! – провикна се Робин, но чу само стъпките й надолу по стълбите.
В главата на Робин се заблъскаха множество мисли, като рояк скакалци. Настойчивото им жужене ставаше все по-високо и по-силно. Според Мелани, Тара се е притеснявала от интереса на Кени към дъщеря й. Дали Тара бе казала на младежа да престане да се мотае наоколо? Дали той не се е ядосал? Достатъчно, че да я убие?
За него би било толкова лесно да обвини за всичко Ландън, ако възникнат съмнения. Кени бе идвал в къщата многократно от стрелбата насам. Бе имал безброй възможности да скрие както бижутата, така и маската, сред нещата на Ландън.
Аз претърсих онази стая, помисли си Робин и мислено повтори стъпките си от онази нощ. Проверих всеки джоб и всяка обувка. Претърсих всичко и не намерих нищо. Никаква ски маска в дъното на чекмеджето, никакви бижута в маратонките. И макар да е възможно да съм пропуснала едното или другото, няма начин да съм пропуснала и двете. Сигурна съм.
— Касиди – викна отново тя. – Почакай. Не отваряй.
Но беше твърде късно. Касиди вече отваряше външната врата. Кени влезе в къщата.
41
Когато приближи стълбите, Робин ги чу да се движат из кухнята. Извади мобилния си телефон от джоба и набра номера на Блейк. Директно се включи гласовата му поща.
— Върни се вкъщи по най-бързия начин – прошепна тя. – Доведи и шерифа със себе си.
После слезе бавно по стълбите и мина на пръсти по коридора. Чуваше Касиди и Кени да се карат в кухнята.
— Мама му стара, Касиди, какво става?
— Защо си такъв идиот? Винаги можеш да ме посещаваш.
— Да бе, да. И той да е там.
— Той? Имаш предвид Блейк ли?
— Да, имам предвид Блейк. Всичко се нареждаше чудесно, докато той не се появи.
— Чудесно? Ти майтапиш ли се? Току-що излязох от болницата. Едва не умрях!
— Тази сутрин ми каза, че няма за какво да се тревожа, че със сигурност няма да ходиш в Лос Анджелис.
— Така си мислех, но после Робин каза…
— Дреме ми на гъза какво е казала Робин! Няма да ходиш.
— Ще ходя. Винаги съм искала да живея в Лос Анджелис. Знаеш го. Това е големият ми шанс. Ще стана известен модел, като Кейт Ъптън.
— Да бе, да.
— Така е, и ти не можеш да ме спреш.
След това се чу шум от стол, стоварен върху пода.
— Искаш ли да се обзаложим?
— Седни. Ти си пиян.
— Какво става тук? – попита Робин, пое си дълбоко дъх, стегна се и влезе в стаята.
— Нищо – отговори Касиди с отвращение. – Кени се държи странно.
Кени стоеше до кухненската маса, в краката му имаше преобърнат стол, а в ръката му – току-що отворена бутилка бира. Той бързо изправи стола и седна срещу Касиди. На Робин й се стори, че Кени изглежда още по-зле, отколкото по-рано. Комбинацията от наркотици и алкохол явно не му позволяваше да се фокусира, погледът му се мяташе във всички посоки. Касиди, от друга страна, изглеждаше хладна и невъзмутима.
Какво не е наред в тази картина? – запита се Робин.
— Касиди твърди, че работата е свършена – каза Кени. – Че заминава за Лос Анджелис с вас. – Той подсмръкна и си потърка носа. – И кога точно се каните да тръгвате?
— Зависи – каза Робии, чудейки се какви ли още наркотици е взел през последния един час.
— От какво?
— От това, какво ще стане с тати и Ландън – отговори му Касиди и го осведоми за разкритията в стаята на Ландън и неговия арест.
Звукът, който Кени издаде, бе нещо средно между хилене и подигравка.
— Майтап. Ландън е бил един от стрелците? – Той отпи дълга глътка от бирата си. – Честно казано, не съм чак толкова изненадан.