Робин го почака да обясни.
— Какво искаш да кажеш, че не си изненадан? – попита тя, когато той не продължи. – Мислех, че двамата сте приятели.
— Така е. Обаче, виж, настроенията му си ги бива. А и трябва да признаеш, че не е съвсем с всичкия си.
— Това, че е аутист, не означава, че е глупав – каза Робин и чу думите на сестра си да отекват в своите.
Кени сви рамене и отново отпи.
Какво пропускам?
— Не е ли малко рано да пиеш?
Кени се изсмя.
— Не и там, откъдето идвам. Баща ми почваше да пие, преди дори да е станал от леглото. Майка ми и тя не му отстъпваше. – Той отпи нова дълга глътка, като че ли да подчертае мисълта си.
— Къде са те сега?
— Родителите ми ли? – Кени погледна към килера, сякаш те се криеха там. – Някъде наоколо, предполагам. Разведоха се, когато бях на девет. От тогава и двамата се жениха по няколко пъти. Баща ми има апартамент някъде в града. Загубих дирите на майка ми и пастрока ми, след като ме изритаха от къщи. Грижа се сам за себе си, откакто станах на шестнайсет.
— Не ти е било лесно – каза Робин, поглеждайки крадешком часовника си.
— Справям се.
— Как?
— Какво? – попита Кени.
— Как се справяш? Не изглежда да работиш нещо…
Той се ухили.
— Да кажем, че съм в бизнеса с търсенето и доставянето.
— Какво означава това?
— Просто е, ако има търсене, аз доставям.
— Ти си дилър – констатира Робин.
Той се ухили по-широко.
— Правим това, което се налага. – Кени вдигна бирата си в подигравателен тост.
— Не приказвай такива неща – смъмри го Касиди. – Той е пиян и просто е оглупял – каза тя на Робин. – Нямаше предвид това.
— Да бе – каза Кени. – Нямам предвид това. – Отпи отново.
— Нещо друго искаш ли да знаеш? Дали имам братя и сестри, нещо такова?
— Имаш ли? – Робин не знаеше, дали наистина я интересува, или просто печели време, докато Блейк и шерифът пристигнат.
— Имах сестра. Умря, когато бях на седем. Менин… менин… нещо си.
— Менингит?
— Да, точно. И защо изведнъж толкова се заинтересува?
— Робин е терапевт – каза му Касиди.
— Психиатърка, значи?
— Нещо такова – каза Робин.
— Мъчиш се да ми влезеш в главата, а? Да разкриеш дълбоките ми тъмни тайни?
— А ти имаш ли такива?
— О, всички си имаме по малко – заяви Кени с нотка на гордост в гласа.
— Може би просто се опитвам да те опозная.
— И какъв е смисълът? Скоро си тръгвате.
Робин не каза нищо. Къде си, Блейк? Моля те, виж съобщението ми.
— Ами ти? – обади се Кени.
— Аз ли?
— Какви са твоите дълбоки, тъмни тайни?
Робин сви рамене.
— Аз, в голяма степен, съм отворена книга.
Кени изсумтя.
— Ти си една торба е лайна.
— Кени! – ахна Касиди. – Не можеш да говориш на Робин по този начин.
— И защо не? Мислиш, че щом е терапевт, само тя има право да задава въпроси?
— Искаш да ме питаш нещо ли? – Робин отново хвърли таен поглед към часовника си. – Давай.
Кени млъкна за момент, сякаш обмисляше възможностите си.
— Защо искаш да вземеш Касиди с вас в Лос Анджелис? Какво печелиш от това?
— Нищо не печеля. Просто мисля, че така е най-добре.
— И откъде знаеш кое е най-добре за Касиди? Ти едва я познаваш.
— Познавах майка й. Мисля, че тя би искала да стане така.
— Майка й беше една шибана кучка. Кого го е грижа какво би искала тя?
— Кени! – извика Касиди.
— Добре – каза Робин, чувствайки, че ситуацията се изплъзва от контрол. – Струва ми се, че това е повече от достатъчно.
— О, струва ти се, че това е повече от достатъчно?
— Престани, Кени – извика Касиди. Защо си толкова подъл?
— Аз ли съм подъл?
— Не трябва да говориш така за майка ми.
— Как? Ти мразеше кучката.
— Не е вярно.
— Колко пъти си ми повтаряла, че ти съсипвала живота?
— Може би, когато съм й била ядосана. Но не съм го мислила!
— Не си го мислила, майната ти!
— Добре. Стига толкова, става ли? – попита Робин.
— Става ли? – повтори Кени.
— Ти явно си много ядосан. – Трябваше да укроти нещата, преди напълно да са й се изплъзнали.
— Права си, да го еба, ядосан съм – каза Кени. – На Касиди мястото й е тук. Това е нейният дом.
— Беше мой дом – поправи го Касиди.
— И все още е.
— Мелани не ме иска тук.
— Тогава ще дойдеш да живееш с мен. Аз ще се грижа за теб.
— Това не е възможно – отсече Робин.
— Защо? Защото мислиш, че съм дилър на наркотици ли?
— Не. Е, да, и това също, но… – Разговорът ставаше сюрреалистичен.