— Разбира се, че ще го искаш – съгласи се Робин. – Вие двамата се заслужавате един друг.
Шерифът подхвана Касиди за лакътя и я побутна към вратата.
— Мислиш се за голяма умница, нали? – изсъска Касиди и се извъртя обратно. – Я ми кажи, ти, голямата работа, терапевтката от Лос Анджелис, наистина ли мислиш, че ще се намери жури в страната, което да повярва, че едно дванайсетгодишно момиче е застреляло собствената си майка без добра причина? Когато се изправя да дам показания, едно сухо око няма да остане в залата.
Лека усмивка заигра в ъгълчетата на устните на Робин, когато си припомни думите, с които Касиди се бе разделила с Дилън Кембъл.
— Дай всичко от себе си – каза й тя.
44
Грег Дейвис почина от раните си малко след полунощ.
На следващата сутрин Робин стоеше до болничното легло на баща си и се взираше в някога красивото му лице, но мъжът, когото бе обичала и мразила, вече не беше там. На негово място имаше една восъчна черупка с увиснала челюст, лишена от всичко човешко.
— Виж ти, виж ти – произнесе някъде зад гърба й Алек, сякаш това казваше всичко. А може и така да беше.
Робин погледна към брат си, като се стараеше да не потръпва при вида му – толкова бе отслабнал по време на краткия си престой зад решетките. Двамата с Ландън бяха освободени още сутринта, а шерифът лично ги закара с колата си от затвора до болницата. Ландън бе кимнал мълчаливо и очите му се бяха напълнили със сълзи, когато му казаха за ролята на Касиди във всичко. Сега той стоеше до Блейк в единия ъгъл на стаята, забил поглед в пода и леко се поклащаше напред-назад.
— Знаеш ли – каза Алек, – през годините сигурно стотици пъти съм пожелавал смъртта на този човек.
— А сега? – попита Робин.
— А сега? – повтори Алек. – Очаквах, че ще се вторача в мъртвото му тяло и ще му кажа, че се надявам да изгние в ада. Но не мога. Мислех, че ще му кажа, че си е получил заслуженото. Но и това не мога да направя. Никой не заслужава това. Дори и той. Не изпитвам никакво удовлетворение да го видя такъв. Няма облекчение, няма завършек. Тъжната истина е, че не чувствам нищо. Абсолютно нищо.
Робин докосна ръката на брат си, докато гледаше лицето на баща си.
— Боя се, че не беше особено добър човек, татко – каза тя.
— Беше егоистичен и самовлюбен. Или трябваше да става на твоята, или изобщо да не става. Ти причини много вреди. Нарани много хора. Особено хората, които уж трябваше да обичаш, хората, които отчаяно се опитваха да те обичат. Съжалявам, че не беше по-добър баща. Съжалявам, че не беше по-добър човек. Не само заради нас. Заради теб самия.
— Присъединявам се към това – заяви Мелани.
— Е, какво следва сега? – попита Алек.
— Оказва се, че се налага аутопсия – отговори Робин, – макар да знаем какво го уби.
— Такъв е законът – обясни Блейк. – Трябва им официална причина за смъртта за съда, когато случаят отиде там.
— Дванайсетгодишно момиче на съд за убийство. – Алек поклати невярващо глава.
— Шериф Прескът каза, че ще направят всичко по силите си, Касиди да бъде съдена като възрастна – отбеляза Робин.
— Само като си помисля, че това момиче наистина ми харесваше – обади се Алек.
— Има ли шанс да се измъкне? – попита Мелани.
— Възможно е – призна Блейк. – Трябва й само един съдебен заседател, който да се върже на историята й.
Бог да ни е на помощ.
— В такъв случай, предполагам, че отговорът на въпроса „Какво следва?“ – върна се Мелани към думите на Алек – е „Кой знае, по дяволите“. Сигурно ще трябва да говорим с адвоката на татко, да чуем завещанието, да видим какво ще правим с бизнеса му. Такива работи. – Тя погледна към Робин. – Предполагам, че ще си тръгнеш, след като ти махнат превръзките.
— Тръгваш ли си? – попита Алек.
— Ами, Блейк трябва да се върне в Лос Анджелис – каза Робин, гледайки към Мелани. – Но си мислех да поостана още седмица, ако няма проблем.
В отговор Ландън се стрелна напред, сграбчи я в обятията си и така силно я притисна, че Робин едва дишаше.
Всичко е наред, помисли си тя, докато отвръщаше на прегръдката му. После ще дишам.
— Предполагам, че и аз мога да се помотая тук още няколко дни – заяви Алек. – Може двамата с Ландън да идем да пояздим по-късно днес следобед. Да се порадваме на тези широки открити пространства. Какво ще кажеш, голямо момче?
Ландън бавно се отдръпна от Робин. И макар да не отместваше поглед от пода, Робин можеше да види, че се усмихва.
— Давайте да се махаме оттук – каза Мелани. – Да оставим сестрите да си свършат работата. – Тя погледна към Робин. – Освен, ако нямаш още нещо да казваш на баща ни.