Робин поклати глава. Бе казала всичко.
Бе късен следобед и тя бе сама в къщата.
Доктор Арла Симпсън бе сменила превръзките й и бе съобщила, че раната зараства добре. Блейк бе излетял за Лос Анджелис, обещавайки да се обади веднага, щом пристигне. Мелани бе излязла трийсет минути по-рано, за да прибере Ландън и Алек от ранчото на Дони Уорън. Сега Робин обикаляше неспокойно от стая в стая. Изпразни миялната, подреди масата за вечеря, полежа на дивана във всекидневната, стана, отиде до прозореца и се загледа към къщата на баща си. В главата й се въртяха хиляди мисли.
Какво пропускам?, – спомни си, че се бе питала. Какво не е наред в тази картина?
Отговорът и на двата въпроса бе стоял пред нея през цялото време: Касиди.
Всичките тези години на обучение, лекциите по анормално поведение, множеството статии, които бе прочела по въпроса, за какво? Само, за да бъде излъгана от едно невръстно момиче. Едно дете без съвест. Дванайсетгодишен социопат.
Лош ген ли бе наследила Касиди, или бе продукт на своята среда? Може би беше комбинация от двете. Природата и средата, вечният дебат.
— Не бъди прекалено строга към себе си – произнесе на глас Робин. – Все пак онова, което социопатите правеха най-добре, бе да лъжат хората.
Тя извади мобилния си телефон от джоба, позвъни в кабинета си в Лос Анджелис и записа ново съобщение на гласовата си поща, за да информира всички, които й се обадят, че ще отсъства още една седмица. Дали някой се интересуваше изобщо, почуди се тя. После си провери съобщенията. Имаше само едно, отпреди четири дни.
— Здравейте – започваше съобщението. – Аз съм Аделин Съливан, клиентката, която избяга посред сеанса ни. Тогава май казах, че не си пасваме добре и това може и да е вярно. Но фактът е, че приех съвета ви. След една особено неприятна вечер заявих на съпруга си, че няма повече да каня майка му на вечеря, и че ако иска да се вижда с нея, може той да ходи да пазарува с нея и да я извежда на обяд. Той не остана особено очарован, но трябва да кажа, че аз останах! Дъщеря ми, разбира се, все още се отнася с мен като с боклук, но си мислех, че и по този въпрос бихме могли да поработим. Ако се съгласите да ме приемете отново, искам да кажа. Каквото и да кажете, уведомете ме. Напълно ще ви разбера, ако откажете, но искрено се надявам да ми дадете втори шанс. Очаквам с нетърпение да се чуем. Довиждане.
Робин прослуша още веднъж съобщението, за да е сигурна, че е чула правилно. После пъхна телефона обратно в джоба си и излезе от стаята. Не знаеше къде отива, докато не се озова в спалнята на Касиди. Снежният глобус все още стоеше на нощното шкафче. Робин се пресегна, преобърна го в ръцете си и загледа как изкуствените снежинки грациозно затанцуваха в бистрата течност, обгръщаща нежната балерина.
Няколко дълги секунди тя стоя напълно неподвижна, после върна глобуса на мястото му. А сетне бавно и целенасочено вдигна ръце нагоре. Почувства болезнено опъване на шевовете, когато дланите й се сключиха, едва докосвайки пръстите си, над главата в грациозна дъга. Тя затвори очи, наклони се напред, повдигна се на пръсти, залюля се насам-натам, накрая затанцува в бавни кръгове из стаята. Въртеше се из стаята, с отметната назад глава и повдигната брадичка, вдишваше през носа и издишваше през устата. Вдишваше добрата енергия и издишваше лошата.
Телефонът й звънна.
Робин спря, почака стаята да спре да се върти, после бръкна в джоба си за телефона.
— Ало?
— Аз съм – каза сестра й. – Исках да сложиш още един прибор за вечеря.
— За Дони ли?
— Не, за Брад Пит.
Робин се усмихна.
— Ще сложа.
— Хубаво. Ти добре ли си? Звучиш малко задъхана. Нали не си получила някоя от твоите паник атаки?
Не. Добре съм.
— Сигурна ли си?
— Да – каза Робин – Сигурна съм.