— Значи, по същество вие казвате, че би могъл да е всеки.
— Казвам само, че няма и следа от взлом.
— Какво означава това?
— Означава, че или входната врата не е била заключена, или някой – баща ви или Тара, са я отворили.
— Не мога да си представя да оставят входната врата отключена.
— А можете ли да си представите да отворят на непознати след полунощ?
Робин усети как трахеята й се затваря, сякаш стисната от невидими пръсти, и от гърлото й изскочи суха кашлица.
Шерифът продължи да говори, без да се досеща за състоянието й.
— Ако можете да се сетите за някого, който би имал мотив…
— Баща ми не криеше богатството си, шерифе. От това, което ми казахте, ми се струва съвсем очевидно, че мотивът е бил кражба, независимо дали баща ми е познавал нападателя си, или не. А с тези работници, дето през цялото време влизали и излизали, логично е да се допусне, че някой от тях…
— Де да беше толкова логичен животът – прекъсна я отново шерифът, но този път печално поклати глава. – Предполагам, че ще се наложи да чакаме, докато малката Касиди бъде в състояние да ни каже нещо.
— Мога ли да я видя?
— Абсолютно. – Шериф Прескът се изправи на крака.
Робин също се надигна, но залитна. Нарастващата паника направо я хвърли в ръцете на шерифа.
— О, полека. Добре ли сте?
— Просто съм непохватна. Извинете.
— Няма за какво. Оттук. – Той я подхвана за лакътя, сякаш се боеше да не залитне отново, и я поведе по коридора към една стая в дъното, пред която стоеше на пост въоръжен полицай.
— Това необходимо ли е? – попита Робин.
— Предпазна мярка – обясни шериф Прескът. – Докато не разберем какво се е случило. – Той отвори вратата и отстъпи назад, за да я пропусне.
Робин си пое дълбоко дъх и го издиша, докато пристъпваше.
— О, Боже – прошепна тя, напредвайки сантиметър по сантиметър, докато умът й се опитваше да осъзнае онова, което очите й виждаха.
А те виждаха миналото – едно малко момиче, което толкова много приличаше на майка си, когато тя бе на същата възраст, че Робин остана и без малкото въздух в дробовете си. Отпусна се назад върху едрите гърди на шерифа, пистолетът в кобура му се заби ниско долу в гърба й.
— Добре ли сте? – попита я отново той. – Искате ли да повикам сестра ви?
Робин поклати глава. Не, за Бога.
— Тя просто изглежда толкова безпомощна, толкова малка.
Всъщност Касиди изглеждаше дори по-млада от своите дванайсет години. Очите й бяха затворени, кожата й имаше цвета на обезмаслено мляко, гъстата светлокестенява коса меко обгръщаше костеливите раменца, под превръзките, обгръщащи тялото й, едва се загатваха малки гърди. Прилича по-скоро на ларва, отколкото на пеперуда, помисли си, без да иска Робин, вторачена в сладкото, гладко лице на детето. Лицето на Тара.
„Лицето на Тара направо е било отнесено“, бе казал шерифът.
Тя изхлипа сподавено.
— Можете да й говорите, ако искате – предложи шерифът.
Робин пак усети по-скоро команда в предложението му.
— Какво да й кажа?
— Каквото и да е.
Тя се пресегна към ръката на Касиди. Пръстите й бяха студени и не реагираха.
— Здравей, миличка – започна тя. – Аз се казвам Робин. Не зная дали ме помниш. Не съм те виждала от дълго време. Но преди бях близка приятелка на майка ти. Не получи никакъв отговор и погледна назад към шериф Прескът.
Продължавайте, насърчи я с очи той.
— С нея се запознахме в пети клас. Аз бях в класа на госпожица Де Вит, а тя в класа на госпожица Браунинг. По някаква причина, не помня каква, по средата на годината ме преместиха и мен при госпожица Браунинг. Бяхме на десет години и аз бях много срамежлива. Нямах много приятели. Майка ти беше пълната противоположност. Всички искаха да са й приятели. „Същински малък фойерверк“, обичаше да казва баща ми. – О, Более. Засилващият се натиск върху ларинкса й принуди Робин да замълчи. – Както и да е, не зная защо – продължи след малко, изстъргвайки с мъка думите от дъното на гърлото си, – но майка ти реши, че ме харесва и ме взе под крилото си. Направи така, че всички да са мили с мен.
Всички, освен Мелани, която бе недосегаема за чара на Тара.
Странно, че тъкмо Мелани бе единствената, която прие брака на Тара с баща им, помисли си Робии. Точно тя се държа мило и продължи да живее под един покрив с нея, докато не приключи строежа на съседната къща.
Останахме най-добри приятелки и през цялото време в гимназията, – продължи Робии, прекъсвайки вътрешния си монолог. – Бяхме почти неразделни, майка ти и аз, дори и след като тя се омъжи за баща ти. Всъщност аз и бях шаферка на сватбата.