Робин си припомни Тара, изумително красива в сватбената си рокля втора ръка, за която бе платила самичка, застанала в гражданското до тъмнокосия, харизматичен Дилън Кембъл, типичното лошо момче, в което се бе влюбила, и за което се омъжи веднага след гимназията, въпреки неодобрението на родителите си. Или може би, точно заради това.
Скоро стана ясно, че родителите на Тара са имали основания да се притесняват от Дилън, който се оказа дори по-лош, отколкото някой си бе представял.
Насилието започна, когато Тара бе още бременна с Касиди и продължи, докато Дилън не бе вкаран в затвора за нахлуване с взлом през третата година от брака им. Тогава Тара се възползва от възможността и подаде документи за развод. Тя бе едва на двайсет и една.
Къде ли беше Дилън сега? Знаеше ли шериф Прескът за него? Дали пак не бе в затвора? Беше ли заподозрян? Той ли бе застрелял бившата си жена? Беше ли се опитал да убие собственото си дете?
Робин се обърна към шерифа и тъкмо се канеше да изкаже мислите си на глас, когато забеляза Мелани, току-що влязла в стаята, с развеселено изражение на лицето. Кога беше влязла? От колко време стоеше там?
— Моля те, не прекъсвай заради мен тази малка екскурзийка по пътеката на миналото – каза тя.
Още по-силен натиск по трахеята на Робин.
— Майка ти беше толкова красива – изрече тя, съсредоточена отново върху Касиди, стиснала ръката й. – Тя беше най-красивото момиче в Ред Блъф.
— „Беше“ е точната дума – измърмори Мелани, не съвсем тихо.
Очите на Касиди се отвориха широко.
— Мелани, за Бога.
Огромните кафяви очи на детето зашариха между Робин и Мелани, разширени още повече от тревогата.
— Здравей, дете – каза Мелани. – Знаеш коя съм аз, нали? Мелани. А това е Робин. Нея навярно не я помниш. Беше още съвсем малка, когато тя си отиде.
— Как се чувстваш днес? – попита шериф Прескът и се приближи от другата страна на леглото.
Касиди местеше поглед от едно лице на друго, но не проявяваше признаци, че ги разпознава, нито че разбира какво й говорят.
— Касиди – започна шерифът, – чуваш ли ме? Знаеш ли къде
си?
Момичето се втренчи в него, без да отговори.
— Ти си в болницата – продължи той. – Била си простреляна. Помниш ли това?
Никаква реакция.
— Можеш ли да ни кажеш какво се случи?
Касиди премести поглед от шерифа към Робин, после към Мелани.
— Касиди – повтори шериф Прескът, – можеш ли да ни кажеш кой ти причини това?
Очите на Касиди се извъртяха към тавана, после се затвориха.
— Може би трябва да си вървим – предложи Робин след няколко секунди. Въздухът в тясната стая бе станал твърде тежък. Трудно й беше да диша.
— Изглежда, ще трябва да опитаме отново утре – заключи шерифът.
Робин кимна, макар че последното нещо, което й се искаше, бе да се връща в болницата на следващия ден. Беше се надявала дотогава да е в автобуса обратно за Сакраменто и веднага след това на самолета за Лос Анджелис.
Явно, нямаше изгледи това да се случи, преди някои от въпросите на шерифа да намерят своите отговори. Вече се бе съгласила да го придружи до къщата на баща си на следващата сутрин, така че навярно щеше да се задържи поне още няколко дни. Може би дотогава Касиди щеше да бъде в състояние да им каже нещо.
При положение, че детето оцелее.
Кой би могъл да извърши такова ужасно нещо?
Робин бе гледала достатъчно телевизия, за да знае, че ако едно престъпление не бъде разкрито през първите четирийсет и осем часа, то най-вероятно никога няма да бъде разкрито. Как би могла да си тръгне, без да знае кой е виновният? Как би могла да напусне Ред Блъф, преди да разбере дали баща й ще преживее раните си?
А как би могла да остане?
В следващия миг стаята се завъртя и подът политна нагоре. Робин опита да се задържи за ръката на Касиди, но тя се изплъзна. Някъде в далечината чу гласа на шериф Прескът:
— Може ли тук да дойде сестра?
Последният глас, който чу, преди да изгуби съзнание, бе на сестра й:
— Винаги е била царица на драмата – заяви Мелани.
5
— Е, ти да видиш. Самата тя се събужда – каза Мелани, седнала зад волана на колата си, докато Робин се надигаше на седалката до нея, оглеждайки се на всички страни. – Спокойно. Беше в безсъзнание само няколко минути.
Робин се загледа през прозореца към няколкото къщи на средната класа, разпръснати сред изобилието от празни парцели. Една улична табела поясняваше, че се намират на ъгъла на улиците „Саут Джаксън“ и „Лутер“. Завиха наляво и се отправиха на запад към улица „Паскента“.