— Определено изпъква.
— Мисля, че това е била целта.
— Огромна е.
— Повече от седемстотин квадратни метра.
Което сигурно я прави най-голямата в Ред Блъф, помисли си Робин. Повечето къщи в района бяха четири пъти по-малки и струваха частица от онова, което бе струвало да се построи този замък, изчисли Робин. Къщата се намираше насред един акър земя и направо изкушаваше някой да дойде и да я обере.
„Така им се пада като построиха най-голямата шибана къща в града“, припомни си думите на брат си. Робин разсеяно се почуди кога ли я е виждал, но мисълта й се изплъзна така бързо, както се бе и появила.
— Наеха някаква прочута декораторка от Сан Франциско и вътре всичко е много скъпо – каза Мелани. – Скъпо и тъпо, ако питаш мен. – Тя ускори колата. – Но разбира се, никой не ме попита. – Тя зави по дългата алея към далеч по-малката съседна къща. – Дом, скъп мой дом. – Угаси двигателя и тъкмо се канеше да отвори вратата, когато спря и се извърна към Робин. – Готова ли си, или имаш нужда да се аклиматизираш?
Робин се взря в двуетажната къща, в която бе израсла, и се помъчи да си спомни поне един щастлив миг между тези стени. С изненада се сети за няколко такива, почти всичките, свързани с майка й. Но дори и тези спомени бяха отровени от факта, че мозъкът на майка й бе така разяден от рак през онези последни седмици, когато Робин се върна от Бъркли, за да бъде с нея, че тя нямаше никаква представа коя е дъщеря й.
Всичките й други щастливи спомени включваха Тара: как един следобед след училище води новата си приятелка у дома да я запознае с родителите си, които останаха също толкова впечатлени от лъчезарната натура на Тара, колкото и Робин; как двете си споделят младежки мечти и надежди в стаята й на горния етаж, а по-късно се опитват да замаскират мириса на току-що изпушения джойнт, пръскайки щедро от парфюма „Ейнджъл“ на майка й; гордостта й, когато остроумните забележки на Тара оставяха Мелани безмълвна; вълнението й, когато за пръв път пое в ръце новороденото бебе на Тара; облекчението й, когато Тара сподели, че е решила да напусне Дилън; радостта й, когато седяха около масата в трапезарията пет години по-късно и Тара и Алек обявиха годежа си, наивната й вяра, че сега вече ще си има истинска сестра. „Тази жена може и да ти дойде малко в повече, спомни си думите на баща си към брат й. Тя е същински малък фойерверк
Нито Робин, нито Алек предполагаха тогава, че един ден този малък фойерверк ще експлодира в лицата им.
Дотук с щастливите спомени, помисли си тя. Отвори вратата и стъпи върху чакъла на алеята, при което в гъстия въздух се надигна облаче прах като пушек. Стоеше вторачена в старата къща, чиято бяла облицовка изпитваше остра нужда от боядисване, а потъмнелият фурнир бе явно следствие от продължителното строителство в съседство.
Въпреки това къщата успя да предизвика тръпки по цялото й тяло. Четири спални – пет, ако се броеше и миниатюрният килер до кухнята. Брат й си бе заплюл това място, след като синът на Мелани стана твърде голям, за да спи в една стая с нея и момчето се премести в спалнята на Алек. Робин още чуваше ритмичното потракване на стола на Ландън, докато той маниакално го клатеше напред-назад върху дървения паркет в продължение на часове всяка нощ.
Тя вдигна очи към прозореца на тази стая и се стресна от една тромава фигура, взираща се обратно в нея.
— Боже мой. Кой е това?
Мелани тъкмо изваждаше куфара на Робин от багажника и отговори, без да си дава труда да се обръща.
— Кой мислиш, че е?
— Ландън ли?
— Не, Джордж Клуни. Разбира се, че е Ландън.
Робин му помаха. Тромавата фигура тутакси изчезна.
Тя последва Мелани към входната врата.
— Той разбира ли какво става? – Опита се да вземе куфара си от Мелани, но тя го стисна и не позволи.
— Разбира. Това, че е аутист, не означава, че е идиот.
— Казвал ли ти е нещо по този повод?
— И какво да ми каже? – Мелани пусна куфара на бетонната площадка пред вратата и затършува в чантата си за ключа.
Робин погледна към полицейските коли в съседство.
— Шерифът наистина ли го смята за заподозрян?
— Кой би бил по-удобен от смахнатото съседско момче? – Мелани намери ключа и ядосано го напъха в ключалката. – Нали се сещаш каква слава ще пожънат, ако успеят бързо да приключат с това? Каква огромна публичност: шериф от малко градче разрешава колосално престъпление. Само си представям корицата на „Пийпъл“ и как „Дейтлайн“ и „48 часа“ се бият за ексклузивно интервю. Няма ли този задник Прескът да иска да е в центъра на всичко това?