Шериф Прескът не бе оставил впечатление у Робин, че е задник, но тя предпочете да запази мнението за себе си и последва Мелани в антрето.
Сякаш никога не я беше напускала тази къща.
Слава на Бога за ативана, каза си. Само той я държеше на крака.
Мелани пусна ключовете си на малката масичка вляво от вратата и се отправи към стълбището в средата на централното фоайе.
— Ландън – провикна се тя. – Ела да кажеш здрасти на леля си, която не си виждал отдавна. Ландън – викна отново, след като той не се появи. Тя се извърна към сестра си. – Е, как ти се вижда?
— Изглежда ми същата – отговори Робин, без да я погледне.
— Направих някои промени, когато татко се изнесе. Разбира се, не можех да си позволя кой знае какво. Не че имам право да се оплаквам, де. Той ми остави всичките стари мебели.
Да не говорим, че те остави да живееш без наем в дома, който подсигури за теб и сина ти в продължение на осемнайсет години.
— Когато се преместиха, татко и Тара си купиха изцяло нови вещи. Е, те нямаха друг избор, наистина. Нищо тук не беше подходящо, пък и Тара искаше „да сложи свой отпечатък върху всичко“, както сама се изрази. Предполагам, че й бе писнало да живее с „отпечатъка“ на мама. Не бих казала, че я виня. И на мен самата взе да ми писва. Искаш ли нещо за пиене?
— Чаша вода, може би.
— Нямам никакви луксозни бутилки вода, каквито сигурно харесваш.
— Става и от чешмата.
— Е, знаеш къде е кухнята. Обслужи се. – Мелани отново се извърна към стълбището. – Ландън, слизай веднага!
Робин бавно заобиколи дървеното стълбище и тоалетната на долния етаж и се насочи към кухнята в дъното на къщата. Погледна набързо към всекидневната вляво и трапезарията вдясно, за да не си даде време да забележи познати обекти. Насочи се право към мивката, изобщо не вдигна очи към прозореца отгоре с гледка към задния двор, завъртя кранчето на студената вода и се пресегна към шкафа отдясно за чаша. Напълни я с вода, изпи я, изплакна я и я постави в съдомиялната.
— Знаеш ли, че не е добре да изплакваш нещата, преди да ги сложиш, – обади се някъде зад гърба й Мелани. – Остава филм.
— Не знаех.
— Мислех, че терапевтите знаят всичко.
— Значи не съм много добър терапевт.
Мелани сви рамене, сякаш приемаше признанието на Робин.
— Къде е Ландън? – попита Робин. – Мислех, че ще слезе.
— Явно, не. Гладна ли си?
— Всъщност, не.
— Обикновено вечеряме около шест. Рано ли ти е?
— Шест часа звучи добре.
— Няма да е кой знае какво. Най-вероятно нещо пикантно задушено. Нали не си вегетарианка?
— Не. Задушено е добре.
— Е, не е добре. Но Ландън го обича, така че ще трябва да се примирим. Искаш ли да се качиш горе, да се настаниш, да се отпуснеш?
Да се отпусна? Майтапиш ли се? Никога в живота си не съм се чувствала по-малко отпусната.
— Разбира се.
— В старата ти стая. Всъщност, тя беше на Касиди, преди да се преместят в новата къща. Сега пак е твоя. Май кръгът се затвори. – Тя погледна към Робин, явно изненадана, че все още е тук. – Нали нямаш нужда от мен да ти показвам пътя?
— Мисля, че ще се справя.
— Можеш да подремнеш преди вечеря – каза Мелани, докато Робин излизаше.
— Благодаря. Май така и ще направя.
— Добре. Имаш нужда. На нищо не приличаш.
6
Робин заспа в мига, в който главата й докосна възглавницата.
Сънищата започнаха почти незабавно.
В първия си сън тя вървеше по главната улица и търсеше „Тили“. Трябваше да се срещне с майка си и вече закъсняваше. Но „Тили“ не беше на обичайното си място. Робин тичаше нагоре-надолу по улицата, пресичаше от едната на другата страна и пак се връщаше, после влетя в аптеката и попита аптекаря зад гишето къде се е преместил известният магазин.
— Вземи тези хапчета – каза й той. – И ще го намериш.
Изведнъж Робин се озова пред голяма витрина, пълна с рамки за картини и фалшиви антики, а името „Тили“ бе изписано на стъклото със златни заврънкулки. Тя влезе в магазина.
— Ако търсиш мама – провикна се Мелани иззад един старомоден касов апарат, – нямаш късмет. Тя току-що си тръгна.
— И къде отиде?
— В кома е – отговори Мелани. – Сега си отивай. Не виждаш ли, че имам клиентка?
Клиентката се обърна.
Беше Тара.
Нямаше лице.
Робин простена в съня си, обърна се на другата страна и сънят изчезна, но друг зае мястото му.
Тя беше в кабинета си и телефонът звънеше. Обаждаше се Аделин Съливан да каже, че няма да дойде за следващия им сеанс. Била застреляла съпруга си.