— Той ми изневеряваше – заяви тя.
— Всички мъже изневеряват – увери я Робин.
— Но какво да кажа на полицията? Те очакват от мен признание.
— Кажи им, че си аутистка – посъветва я Робин. – Това, че си аутистка, не значи, че си убийца.
И този сън се претопи в сън номер три.
Намираше се насред огромен магазин и мереше шаферски рокли.
— Тази ми харесва – заяви Тара, издърпа една яркожълта рокля от закачалката и й я подаде.
— Какво мислиш? – попита след няколко минути Робин, когато се показа иззад завесата на пробната.
Тара се преви от смях. Щом се изправи, се беше превърнала в Мелани.
— Приличаш на огромен банан.
— Искам да ви покажа още една рокля – обади се продавачката с яркочервена коса и огромни зелени очи.
— Доктор Симпсън? – изненада се Робин.
— Наричай ме Арла.
— Не знаех, че работите тук.
— Мислех, че терапевтите знаят всичко.
— Аз не съм много добър терапевт.
— И аз така чух. Както и да е, трябва да вървя. Баща ти чака.
— Какво чака?
— Чака да умре – отговори Арла, преди да се разтвори в нищото.
Магазинът изчезна и на негово място се появи болничен коридор. Робин тичаше по дезинфекцирания под и надничаше във всяка стая, но всички те бяха празни. Най-накрая, в последната, намери Касиди.
Детето се надигна, когато тя влезе, а от горнището на пижамата му капеше кръв.
— Те нахлуха и ме простреляха – каза тя и посочи към друго легло, на около два метра от нея.
Робин се приближи до леглото, дръпна завивките и видя Блейк и хубавката му нова асистентка, голи и прегърнати.
— Какво правиш тук? – викна тя на годеника си.
— Същото, което правя от години – отвърна той. – Нищо ново.
Робин чу как от устните й се изтръгва приглушен писък.
— Робин – чу се гласът на Мелани някъде над главата й.
Някаква ръка я докосна по рамото.
— Робин – повтори Мелани е глас, който проникна в съня й и я раздруса. – Събуди се.
— Какво?
— Сънуваш кошмари – каза сестра й.
Робин отвори очи и видя Мелани да се надвесва над нея, с пистолет в ръка.
— Какво правиш?
— Съжалявам – каза Мелани и притисна дулото към челото й, – но това трябва да свърши.
И тя натисна спусъка.
Робин изпищя и подскочи в леглото.
— Мили Боже – прошепна тя, изтри струйка пот от челото си и окончателно се разбуди. – Какво, по дяволите, беше това?
И тогава го видя. Всъщност само го зърна – висок млад мъж, с широки рамене и тесни бедра, дълга коса, която падаше в очите му.
— Ландън? – От колко ли време стоеше там?
В следващия миг него вече го нямаше.
— Ландън? – повика го отново, стана от леглото и отиде до вратата. Озърна се към коридора, но не видя никого. Вратата към стаята на Ландън беше затворена. Видя ли го изобщо? Да не би и него да бе сънувала?
Върна се обратно и се отпусна на леглото. Погледна си часовника – беше почти пет часа, значи бе спала повече от час. Дали я бе наблюдавал през цялото време? Наблюдаваше ли я всъщност?
Робин се пресегна към чантата си на пода до двойното легло и затършува с пръсти за малкия бележник и молива, които държеше вътре. Искаше да запише сънищата си, преди да ги е забравила. Често съветваше клиентите си да правят това. Не, че беше особено добра в разгадаването им, въпреки многобройните книги, които бе прочела по темата и допълнителните курсове, които бе завършила. Разбира се, можеше да види разликата между сън за сбъдване на мечти и тревожен сън, но отделните символи, вплетени в тях, й убягваха.
Нищо ново – промърмори, заемайки фразата на Блейк. Записа си я, но останалата част от сънищата й вече се изпаряваше, те се пукаха като сапунени мехури във въздуха. Докато запише тези две думи, единственият образ, който остана от сънищата й, бе този на Блейк и хубавката асистентка, голи и прегърнати.
— Тара е мъртва – обяви на глас. – Баща ти е в кома. Положението на Касиди все още е критично. А ти се тревожиш, че годеникът ти изневерява. Ама че приоритет! – Отпусна се назад върху възглавницата, пусна бележника и молива на пода и се вторачи във вентилатора на тавана.
Постепенно любопитството й надделя и тя взе да разглежда какви промени бяха направени в стаята. Леглото й преди бе покрито е обикновени бели чаршафи и синьо одеяло, а сега – с цветни чаршафи и шалте на волани; дъсченият под, на който бе пораснала, бе покрит с розов килим; бежовите някога стени сега бяха светлосиви. Големите плакати на „Ийгълс“ и „Грейтфул Дед“ бяха заменени от още по-големи на Бионсе и Тейлър Суифт. Единственото нещо, което си бе същото, беше старото й бюро. То все така си стоеше пред прозореца, с малък телевизор в средата и един куп най-различни стъклени глобуси, пълни с изкуствен сняг, разхвърляни около него. Явно Касиди бе вече голяма за тях и ги е изоставила, когато са се преместили в по-голямата и по-блестяща съседна къща.