— Ама че къща – произнесе Робин, отиде до прозореца, облегна се на бюрото и се загледа в обширното затревено пространство около внушителната постройка. – Прилича повече на хотел. – Хвана един от глобусите, обърна го наопаки и видя как стотици снежинки се завихриха около мъничките животинки, заключени в подводния зоопарк. – Трябваше да отседна в хотел прошушна тя на миниатюрния жираф, застанал до син пластмасов кит. Запита се разсеяно, дали хотел „Тримонт“ все още бе смятан за най-добрият в Ред Блъф.
Тутакси се видя как стои в центъра на елегантното му фоайе. Заедно с Тара, и двете шестнайсетгодишни, се бяха шмугнали в хотела да използват тоалетната му на път за вкъщи след танците в училище. Тъкмо се кискаха и си говореха как Лени Фишър се бе натискал с Мари Рейнолдс пред очите на директора и се чудеха откъде Шийла Бърнард си беше купила роклята, тъй като беше очевидно, че не я е взела от никой магазин в Ред Блъф, когато го видяха. Смехът им спря внезапно.
Видяха висок, красив мъж, обгърнал с ръка пищна брюнетка, наполовина на неговата възраст. Той крачеше наперено към рецепцията.
— О, Боже мой! – възкликна Тара, сграбчи Робин за ръката и я придърпа зад най-близката колона.
Не, че имаше значение.
На баща й явно не му пукаше, дали някой ще го види.
— Коя е тази с него? – попита Тара.
— Казва се Клио. Работи в офиса му – отвърна Робин и очите й се наляха със сълзи.
— Може да не е, каквото изглежда – каза Тара. – Може да са тук за някаква среща или нещо подобно.
Ръката на мъжа се плъзна надолу по гърба на жената и я хвана за задника.
— Предполагаше се, че е извън града по работа. Каза на майка ми, че ще се върне утре.
Тара прегърна Робин през кръста и я притисна към себе си.
— Много съжалявам.
— Защо? Вината не е твоя.
— Аз те довлякох тук. Аз съм тази, дето не можеше да се стиска до вкъщи.
— Навярно и сама щях да разбера, рано или късно – каза Робин. – Искам да кажа, виж го само. Дори не си дава труда да се крие.
Видяха как баща й се регистрира на рецепцията, после се отправи към асансьорите в дъното на фоайето, собственически обгърнал раменете на младата жена, протегнал пръсти към щедрото й деколте.
— Наведи се – предупреди я Тара. – Почакай. Какво правиш?
Робин се бе изправила и пресичаше пътя на баща си, за да се срещне с него.
Дали се надяваше да го засрами, като го накара да признае със сълзи на очи какво се е канил да направи, а след това да се извини, облян в още повече сълзи? Дали е очаквала да падне на колене и да я моли за прошка? Дали се е надявала той поне да отблъсне младата жена настрани и да обещае никога повече да не се отклонява от правия път?
— Не казвай на майка ти – просто й нареди той. – Това ще й разбие сърцето. Сега си отивай вкъщи. Не си ме видяла.
И така предателството на баща й се превърна в нейна отговорност.
Като не каза на майка си, като разсъди, че наистина сърцето й щеше да бъде разбито, Робин се бе превърнала в съучастница, пасивен участник във всички изневери, които неизбежно щяха да последват. И макар никога повече да не го бе хващала така явно, тя чуваше слуховете и знаеше, че клюките, които неизменно витаеха около него като прашинки на слънцето, бяха верни. Той продължи да „работи до късно“ в офиса, бизнес пътуванията му ставаха по-чести и по-дълги.
Как може майка й да не е знаела? Как може да не е виждала какво се случва точно под носа й?
— Отивай си вкъщи. Не си ме виждала.
Така и никой не го виждаше.
Но всички знаеха.
Баща ми също изневерява – бе й споделила скоро след това Тара.
Откъде знаеш?
— Майка ми ми каза.
— Тя ти е казала? Какво ти каза?
— Че те всички го правят.
— И тя няма нищо против?
— Предполагам. Тя си има своята Библия.
— Библията не казва ли, че прелюбодейците трябва да бъдат убивани с камъни? – попита Робин.
— Едва ли щяха да останат много хора, ако правехме така – отговори Тара.