— Нямах това предвид.
— Обаче това каза. Какво точно искаш, Робин? Да ти разкажа няколко вица ли?
Няма да е лошо.
— Искам просто да се държим възпитано.
— И кога не съм се държала възпитано? – отвърна Мелани. – Взех те от автогарата. Цял следобед те возя с колата, закарах те до болницата и чаках пред аптеката, докато си купиш дозата весели хапчета. Приготвих ти вечеря. Какво – да не би задушеното да не е достатъчно възпитано за изисканата терапевтка от Лос Анджелис?
Робин хлопна с вилицата по чинията по-силно, отколкото й се искаше. Не се заяждай, напомни си тя, но вече беше късно.
— Точно за това говоря. Нищичко не съм казала за яденето, освен че е вкусно. Обичам задушено. Не е там въпросът.
— И къде, за Бога, е „въпросът“?
— В това, че аз не съм изискана терапевтка от Лос Анджелис.
— Не си ли терапевтка? Не живееш ли в Лос Анджелис?
— Да, там живея. И да, терапевт съм. Работата е в думичката „изискана“…
— Не харесваш думата „изискана“?
— Не и в този контекст, не.
Значи, „въпросът“ е в „контекста“?
На Робин й се зави свят. Тревожността като тирбушон се завъртя в гърдите й.
Казах само…
— Да, моля? Какво каза само?
— Че не аз съм врагът тук.
— Значи съм аз, така ли?
— Не. Просто те моля да…
— … бъда малко по-ведра?
— Да бъдеш мила.
— А-ха – кимна Мелани. – Значи вече съм не само невъзпитана. А също и груба.
Робин сведе глава.
— Забрави. Съжалявам, че се обадих.
— Приемам извинението – усмихна се Мелани. – Ето, по-ведра съм – добави тя и усмивката се разпростря до очите й.
Робин не се сдържа и също се усмихна в отговор.
— Чула ли си нещо ново от болницата? – попита тя и си сипа още една лъжица от яденето.
— Нито дума.
— Предполагам, че това е добре. – Стана, отиде до мивката и си наля чаша вода, а сърцето й препускаше, въпреки че „веселите хапчета“ все още бяха в кръвта й. – Искаш ли и ти? – предложи тя.
— Не, благодаря. Но можеш да налееш една чаша на Ландън.
— Той ще слезе ли?
— Ако иска да яде. Тук няма рум сървис.
Робин се върна на масата и постави пълна чаша с вода до празната чиния на Ландън.
— Говорила ли си с него, откакто се върнахме?
— Не. Защо?
— Просто се чудех какво мисли за пребиваването ми тук.
— Не зная. Ще трябва да го попиташ.
— Преди малко почуках на вратата му. Но той не отговори.
— Е, сигурна съм, че по някое време ще се срещнете.
— Той вижда ли се с някого?
— Имаш предвид нещо като приятелка ли?
— Не.
— Разбирам. С някой като теб?
— Ами, за предпочитане е с някой специалист по аутизъм.
— Тук, в Ред Блъф, нямаме кой знае колко специалисти, забрави ли? Ходихме при един доктор известно време – поясни тя, с което изненада Робин. – Но Ландън не го хареса и спряхме.
— Взима ли лекарства?
— Докторът или Ландън? – попита Мелани. – Извинявай – поправи се веднага тя. – Неуместна шега. – Тя придърпа чашата с вода на Ландън и отпи глътка, после пак я избута обратно с показалеца си. Докторът предписа нещо. Не си спомням какво. Ландън понякога го взема, друг път не. Казва, че го замайвало. Аз, във всеки случай, не мога да направя кой знае какво по този въпрос. Малко е големичък да му го давам насила.
Робин знаеше, че пубертетът представлява голям стрес и объркване за страдащите от аутизъм. Тогава те болезнено осъзнават, че са различни от другите деца. Наранените им чувства и проблемите с общуването често водят до депресия и повишена тревожност. А ако имаше нещо на този свят, от което Робин разбираше, това бе тревожността.
— Ходи ли все още на училище?
— Не. Напусна преди няколко години.
— Има ли приятели?
— Всъщност не. Има едно дете, но…
На вратата се позвъни.
— Очакваш ли някого? – попита Робин.
Мелани се оттласна от масата.
— Не.
Робин последва сестра си през кухнята до входната врата. Мелани надзърна през шпионката, после отстъпи крачка назад.
— Като говорим за вълка… – каза тя и отвори вратата пред един слабичък младеж с черна коса и бледа кожа, които подчертаваха наситеносиния цвят на очите му. Носеше черни джинси и черна фланелка. Робин прецени, че възрастта му отговаря на късен пубертет.
— Госпожо Дейвис – каза момчето на Мелани.
— Госпожица – поправи го тя с тон, който подсказваше, че не за пръв път прави това уточнение. – Как си, Кени?
— Не много добре – отвърна той. – Чух за Касиди. Може ли да вляза?