— Много съжалявам, Алек – каза тя, пропъждайки гласа на Мелани от ума си. Знаеше, че брат й още таи чувства към бившата си годеница, дори след толкова време и въпреки всичко. Той никога не би… Той никога не би могъл…
Робин набързо го осведоми за всичко случило се, откакто бе пристигнала в Ред Блъф. Въздържа се и не му каза за клюките относно баща им и Тара, понеже не беше сигурна как ще реагира.
— Да разбирам ли, че татко още се крепи?
— Той е упорито старо куче – каза Робин.
— Значи, Тара умира, а той оцелява. Понятно.
— Ела си у дома, Алек – настоя Робин. – Наистина имам нужда от подкрепа.
— Къде е Блейк? Това не е ли негова работа?
И Робин се чудеше същото.
— Той е доста зает напоследък. Не може просто да става и да хуква всеки път, когато…
— Когато семейството на годеницата му е било избито?
— Колко мило – каза Робин.
— Трябва да вървя.
— Трябва да си дойдеш у дома.
— Дочуване. – Алек затвори.
Робин хвърли телефона на леглото и си представи красивото лице на брат си – меките сиви очи на майка им, твърдата челюст на баща им, светлокестенявата коса, смесица от двамата, язвителното чувство за хумор, което си беше изцяло негово. Колко ли пъти беше докарвал Робин и Тара до сълзи от смях с поредното си подигравателно остроумие?
О, Боже – спомняше си писъка на Тара след една от комичните му импровизации. – Струва ми се, че току-що се напиках в гащите!
— Как можа да го направи? Алек бе попитал Робин, след като Тара се събра с баща им. – Искам да кажа, достатъчно гадно е да ме зареже, заради два пъти по-възрастен от нея мъж. И то баща ми, ни повече, ни по-малко – бе заявил с тъжно поклащане на главата. – Но как е възможно жена, която толкова обича да се смее, да се омъжи за човек, който няма и една частица смях в цялото си тяло? Мамка му, та той не би познал иронията, дори да го захапе за задника. Знаеш го какъв е, нали? – попита и направи пауза, преди да изстреля убийствената финална реплика. – Той страда от синдром на ироничната недостатъчност!
Робин и сега прихна при спомена за тези думи.
Вярно беше. Грег Дейвис не притежаваше абсолютно никакво чувство за хумор. Неуморното преследване на успеха и всемогъщия долар не бе оставило много място за каквото и да било друго. О, той имаше чар. Знаеше какво точно да каже. Можеше дори да разкаже сносна шега. Но зад непринудения му смях и изкусителните маниери имаше нещо кухо. Не, че това бе от значение. Той се бе научил, че парите в голяма степен запълваха досадните кухини.
А изглежда Тара обичаше парите дори повече, отколкото обичаше да се смее.
Тя ще съжалява – помнеше думите на Алек, макар да се мъчеше да забрави следващите. Карма, бейби. Всичко се връща. Рано или късно тя ще си плати за това. И двамата ще си платят.
Разбира се, брат й просто драматизираше. Тогава той се чувстваше оправдано наранен и гневен.
Щеше да бъде някак по-леко, ако тя беше мъртва – бе заявил Алек.
Но това бе преди шест години, каза си сега Робин. Той нямаше предвид… Няма начин… Пък и по времето на стрелбата е бил на стотици километри оттук.
Пое си дълбоко дъх. Нямаше да позволи на глупавите догадки да попречат на съня й. Нуждаеше се от добра почивка преди утрешния ден, който се очертаваше да е изключително мъчителен. „Но къде е Блейк?“, запита се отново, прехвърляйки безпокойството си от Алек към годеника си. Защо не й се бе обадил?
— По дяволите. Къде си? Сам ли си? С кого си? Грабна чантата си от пода и извади малкото шишенце с ативан. Остават само осем, ужаси се след, като преброи хапчетата и отсипа две в ръката си.
Тъкмо се канеше да ги лапне, когато телефонът й звънна. На екрана се изписа името на Блейк.
Най-сетне.
— Здрасти – каза и стисна хапчетата в шепата си, сякаш да ги скрие от погледа на Блейк, който нямаше да ги одобри.
— Как си?
— Добре. Каня се да си лягам.
— Седем и половина е – отбеляза той.
Робин си го представи как свива вежди над патрицианския си нос. Тя наричаше тази физиономия „неговото загрижено лице“. Колкото и да е странно, то го правеше дори още по-красив, отколкото и бездруго беше.
— Не си вземала повече валиуми, нали?
— Не – отговори тя, и технически, това не беше лъжа. – Просто съм уморена, това е всичко. Явно убийството изтощава.
— Много съжалявам. Как е баща ти?
— Все така.
— Имат ли вече идея кой го е направил?