— Много се радвам да те видя най-накрая – каза, чудейки се какво правеше той в стаята й. – Липсваше ни на вечеря.
Ландън не каза нищо, само отмести поглед към пода.
— Хапна ли нещо? Остана доста ядене, ако си гладен. Много е хубаво. Майка ти прави отлично задушено.
Отново никакъв отговор.
— Тя каза, че то ти било от любимите гозби. Макар да не си обичал салата. Аз пък не харесвам броколи. – Нима? И откога не харесвам броколи? Защо бе казала това? – Не мога да повярвам колко си пораснал. Последният път, когато те видях, все още беше малко дете. А я се виж сега. Вече си мъж. – Огромен, мълчалив мъж с изпъкнали мускули, който се намира в стаята ми и Бог знае какво търси там. – Дойде да ми кажеш здрасти ли?
Ландън пристъпи от крак на крак, упорито избягвайки зрителен контакт.
— Искаш ли да поседнеш? – Тя пристъпи напред. – Можем да си поговорим, да се опознаем отново.
Той отстъпи крачка назад и се спря едва, когато кракът му опря в леглото.
Робин чу стъпки зад себе си.
— Какво става тук? – попита Мелани. – Ландън, какво правиш в стаята на Робин?
Ландън се стрелна покрай майка си и Робин, без да обели дума, нито да погледне към тях.
— Няма нищо – викна след него Робин. – Можеш да останеш.
След секунди вратата на стаята му се захлопна.
— Той не правеше нищо…
— Може ли, ако обичаш, да се въздържаш да се показваш по нощница пред сина ми, който е тийнейджър? – прекъсна я Мелани. – Всичко се вижда през това нещо, нали знаеш?
— Не съм се показ… Бях в банята. Когато се върнах, той беше тук.
— Както и да е. Просто бих искала да си малко по-дискретна, а не да се разхождаш по коридорите полугола.
— Не съм полугола.
— Виждам пубисните ти косми – дойде жилещият отговор.
Робин сведе поглед надолу, бузите й пламнаха, сякаш Мелани я бе зашлевила. Чу стъпките на сестра си да се отдалечават по коридора, но не вдигна очи, докато не чу вратата на стаята й да се затваря. Тогава пропълзя в леглото и издърпа розовото шалте над главата си в опит да задържи настрани нежеланите духове.
9
— Готова ли си? – провикна се от входната врата Мелани. Беше девет и две-три минути сутринта.
Робин отпи последна глътка кафе, вдиша дълбоко, издиша и стана от масата. Изтри потните си длани в джинсите и отиде до мивката.
— Оп-оп – изрече предупредително Мелани, когато Робин понечи да изплакне чашата си. – Миялната.
— Извинявай. Забравих.
— Да тръгваме – нареди Мелани. – Не бива да караме шерифа да ни чака.
Робин постави чашата си в миялната, а безпокойството, което пареше под краката й, я приковаваше на място.
— Добре ли си? – попита Мелани.
— Трябва ли да ида там наистина? Искам да кажа, аз никога не съм влизала в тази къща. Не бих могла да зная, дали нещо липсва.
— Искаш да отида сама ли?
Да.
— Не. – Да. – Просто не съм убедена, че ще се справя с това.
— Виж, зная, че няма да е лесно – подхвана Мелани. – Но колкото по-бързо идем там, толкова по-бързо ще се върнем.
Може би точно от това се боя.
— Може би трябва да вземеш още едно хапче. Не ми се ще пак да ни сервираш някой припадък.
— Вече глътнах едно. – Две, всъщност. За жалост, трябва им още време, за да подействат.
— Да вървим тогава – заяви Мелани, наблягайки на думата „вървим“, и Робин бе принудена да се подчини.
Единият крак пред другия. Стъпка по стъпка.
— Не мога да разбера защо си толкова разстроена – каза Мелани. – Та ти не си говорила с тези хора повече от пет години. Почти се отрече от тях. Мен не ме виждаш да се разпадам, нали? А аз съм тази, която стоеше тук всеки шибан ден…
— Идвам, за Бога.
— Добре. Не можеш ли да побързаш? Ландън! – провикна се по посока на стълбището Мелани, докато двете вървяха по коридора към външната врата. – Излизаме. Ще се върнем след около час. През това време недей да вдигаш телефона. Не пускай никого вътре. Чуваш ли ме?
— Дали те чу? – попита Робин, когато сестра й отвори вратата, без да дочака отговор.
— Той чува всичко. – Двете излязоха на яркото слънце. Макар и рано, жегата беше тежка, Мелани крачеше отривисто, докато Робин се мъчеше да я догонва.
Хвърли поглед през рамо към къщата и видя Ландън да ги гледа през прозореца на стаята си.
— Какво има пък сега? – попита Мелани, тъй като Робин рязко спря.
— Ти току-що каза, че той чува всичко – каза Робин и видя как Ландън изчезна зад завесите. – Чул ли е нещо в онази нощ?