— Какво например?
— Например изстрели. Татко и Тара са били простреляни много пъти. Ландън чул ли е някакви изстрели? – Робин издиша дълбоко, дъхът й сякаш се удари в тежкия въздух навън, като в тухлена стена. – Или ти?
— Това е било след полунощ. Спала съм дълбоко. – Мелани навря ръцете си навътре в джобовете на дънковата пола и продължи да крачи, както преди.
— Но може Ландън да не е спял. – Робин пак подтичваше да я догони. – Къщата е в непосредствена близост. Може да е чул изстрели и да е отишъл до прозореца. Той постоянно стои там. Може да е видял нещо. Може да е видял човека, който…
— Нищо не е видял.
— Откъде знаеш? Питала ли си го?
— Шериф Прескът го разпита. Ландън нито е чул, нито е видял нещо. Приключи ли с въпросите? Нямам желание да се разправяме за тези неща пред всички.
— Нямах намерение…
— Дай просто да приключим с това, става ли?
Робин почувства как струйка пот се стича между гърдите й и си проправя път под бялата риза. Тя мълчаливо последва Мелани през обширното пространство, покрито със суха трева, към малкия замък в съседство. На алеята вече бяха паркирани две полицейски коли, толкова близо една зад друга, че почти се допираха, за да оставят повече място за други коли и за други любопитни очи. Шерифът стоеше пред входната врата, широкополата каубойска шапка предпазваше голото му теме от слънцето.
— Здравейте, дами – поздрави ги той и докосна с пръсти шапката си.
— Шерифе – отвърна Мелани.
— Добро утро – прошепна Робин едва чуто.
— Настанихте ли се вече? – попита я той.
Робин успя да изобрази слаба усмивка, благодарение на ативана, който бе започнал да действа. Благодаря ти, Господи.
— Настаних се – потвърди тя и отпусна бавно рамене. – Това камера ли е? – посочи с брадичка към охранителната камера над входа. Ако има камери, то сигурно има и записи…
— За съжаление, нито една от камерите не е била включена все още – поясни шерифът. – Изглежда, че техниците е трябвало да дойдат тази седмица, за да приключат с инсталирането на охранителната система, която, доколкото разбрах, е произведение на изкуството. Ако бяха успели…
— Може ли просто да приключваме с това? – намеси се Мелани.
— Разбира се. Ще се справите ли? – обърна се към Робин той.
— Ще се справи – отговори вместо нея Мелани.
— Просто искам да сте подготвени. Има много кръв.
О, Боже!
— Ще се справя – потвърди Робин.
— Добре. Той отвори вратата. – След вас – каза и отстъпи крачка назад да ги пропусне. – Това е водещият разследването Уилсън – представи младия униформен полицай, който ги очакваше в кръглото фоайе, чийто под представляваше обширна мозайка от миниатюрни черно-бели плочици. Климатикът бе пуснат на максимум.
Робин кимна за поздрав. Вниманието й бе грабнато от гигантския кристален полилей, висящ от високия таван. От двете страни на централното фоайе се извиваха две стълбища, водещи към втория етаж.
— Стига бе!
— И така може да се каже – отбеляза шериф Прескът и посочи надясно. Всекидневната е натам. Трябва да ви предупредя да не докосвате нищо.
Робин видя кръвта, още щом прекрачи прага на просторната правоъгълна стая. Беше навсякъде – цели локви се бяха просмукали в белия килим, струи се стичаха по флоралната кретонена дамаска на дивана и огромния прозорец зад него, пръски имаше дори по белите клавиши на черния роял, поставен до един фотьойл, който пък като по чудо бе пощаден.
— Кой свири на пианото? – попита Робин.
— Касиди щеше да почва да взима уроци – обясни Мелани.
Робин видя, че полицай Уилсън си записа тази информация.
— Забелязвате ли нещо да липсва? – попита след няколко секунди шериф Прескът.
— На пръв поглед не – отговори Мелани. – Но те си купиха почти всичко чисто ново, така че е трудно да се каже със сигурност. Може би трябва да попитате техния декоратор.
— И кой е той?
— Не си спомням името й. Шийла, или Шели. А може би Сюзън. От някаква снобарска фирма в Сан Франциско. Касиди може да знае. Понякога Тара я взимаше със себе си, когато татко бе твърде зает, за да я придружи.
Твърде зает с какво? – зачуди се Робин.
От всекидневната се влизаше в официална трапезария, пълна с тежка дъбова мебел – дълга маса с предостатъчно място, за да се поберат около нея дванайсет кожени стола в ръждив цвят. Следваше огромна кухня, обзаведена с най-модерни уреди от неръждаема стомана. Лъскави бели шкафчета и черни плотове от гранит заграждаха внушително централно тяло, с окачени над него най-различни медни тенджери и тигани. Както и в останалата част от къщата, прозорците изпълняваха ролята на стени. Малкото същински стени около тях бяха голи.