— Да почнем от това вдясно?
— Добър избор.
— Уау – възкликна Робин, когато влязоха в главния апартамент. Тя пристъпи в първата от трите огромни стаи и ходилата й потънаха в плюшения килим с цвят на слонова кост, който погъделичка пръстите на краката й в сандалите. Три малки, сини, кадифени канапета ограждаха голям син кожен диван. В стената беше вграден грамаден телевизор с плосък екран. Тежки сини завеси ограждаха панорамния прозорец с изглед към задния двор.
— Предполагам, че са смятали това за своя спалня-всекидневна – подметна Мелани и влезе в самата спалня.
— Два пъти уау – прошепна Робин, когато видя гигантската спалня с балдахин от бели шифонени завеси в центъра на необятната стая. Пред леглото имаше син кадифен диван, който си подхождаше със столовете, всичките, разположени в друга зона за почивка пред поредния просторен прозорец. – Стига бе произнесе тя, когато изуменият й поглед попадна на голям портрет на голата Тара.
Тя бе седнала на люлка, с дясната си ръка се държеше за едното въже, около което се виеха цветя, лявата стратегически бе положена в скута й, а пълните й гърди бяха гордо изложени на показ.
Картината бе разсечена по диагонал от горе до долу.
Струва ми се, че поне един човек е имал добър вкус – отбеляза Мелани.
— Защо някой би направил това? – попита Робин и се приближи към картината.
И ние това се чудехме – каза шериф Прескът и застана зад нея. – Изглежда като нещо лично, нали?
— Не непременно – обади се Мелани. – Искам да кажа, че постоянно чуваме за вандали, които вършат подобни неща. Чупят разни работи, изхождат се върху килими, режат картини…
Шерифът кимна.
— Да. Възможно е. – Той отвори вратата на гигантския вграден гардероб, който приличаше по-скоро на стая, пълна с гардероби, всичките отворени, дрехите бяха смъкнати от закачалките, а десетки обувки лежаха разхвърляни по пода. По средата на помещението бе поставен отделен скрин, чиито чекмеджета бяха издърпани и явно претърсени. Върху ръчно изрисуваната му повърхност лежеше празна кутия за бижута. – Сещате ли се какви бижута липсват?
— Май че всичките – вдигна рамене Мелани.
— Може ли по-конкретно?
— Тара имаше огърлица с диамантено сърце и чифт диамантени обеци, които баща ми й подари за рождения ден. Няколко златни верижки и обеци, които принадлежаха на майка ми, брошка пеперуда с изумруди и рубини, също на майка ми.
Робин разсеяно попипа пръстена с аметист на синджирчето около врата си, представяйки си брошката пеперуда, която баща й подари на майка й по повод двайсетата им годишнина. Майка й рядко я носеше, понеже не искаше да се изтъква. Тара обаче нямаше подобни задръжки.
— Може да е имало и някои евтини джунджурии – добави Мелани. – Тара нямаше кой знае какъв вкус.
— В болницата вие казахте, че изглежда някой е взел годежния и сватбения й пръстен – обърна се Робин към шерифа, понеже не искаше да се противопоставя на сестра си. Тя винаги се бе възхищавала на вкуса на Тара, макар да признаваше, че стилът й бе самобитен.
И точно това липсва в тази къща, даде си сметка тя.
Тара.
Въпреки голото си присъствие, Тара отсъстваше.
— Така изглежда, заради нараняванията по пръстите й, да – каза шерифът в отговор на въпроса, който тя вече бе забравила, че му бе задала. – Оттук – насочи ги той към стъклено-мраморната баня. – Макар да няма нищо особено за виждане.
Пред голям прозорец, който гледаше странично към къщата, имаше джакузи с много екстри, стъклена душ-кабина за двама, бежов мраморен под и също такива плотове, две мивки от двете страни на помещението, отделна тоалетна, биде, позлатени кранчета. „Биде? Позлатени кранчета? Сериозно ли?“ – би възкликнала Тара с презрение, сигурна бе Робин.
Тя последва сестра си по коридора на горния етаж към другото крило.
— Добре ли сте? – попита шериф Прескът, когато наближиха стаята на Касиди.
— Била съм и по-добре – отговори Робин, макар в интерес на истината да не се чувстваше толкова зле, колкото очакваше. Ативанът си вършеше работата.
Тоест, вършеше си работата, докато тя не видя кръвта, покриваща леглото на Касиди, и не си представи малкото момиченце, проснато отгоре с телефон в ръката. Паниката избухна в гърдите й като изстрел.
— О, Господи.
Чак по-късно, когато бяха приключили с обиколката на горния етаж, където имаше стая за гости, домашен фитнес и стая за телевизия, и си казаха довиждане на входа, чак тогава Робин осъзна колко по-различна бе новата стая на Касиди от старата. Нямаше ги вече меките розови тонове и снежните стъклени глобуси, те бяха заменени от скучни цветове и рафтове, пълни с видеоигри. Местата на Бионсе и Тейлър Суифт бяха узурпирани от плакати на ръмжащи хип-хоп изпълнители и полуголи модели. Касиди бе пораснала, даде си сметка Робин, бе станала тийнейджърка и от момиче неизбежно се развиваше в жена.