А някой се бе опитал да попречи това да се случи.
Що за чудовище ще стреля по дванайсетгодишно момиче?
— Довиждане, шерифе – каза Мелани и в същия миг телефонът му звънна.
Той им направи знак да почакат малко, извърна се настрани и се заслуша.
— От болницата – съобщи им, когато отново се обърна към тях.
О, Боже, помисли си Робин. Баща им беше мъртъв.
— Касиди се е събудила – съобщи им шерифът. – Тя говори.
Тя говори? – повтори Мелани. – Какво е казала?
— Изглежда, че е питала за Робин.
10
Петнайсет минути по-късно те бяха в болницата.
— Не разбирам – измърмори Мелани, когато двете сестри слязоха от колата на шерифа. – Защо ще иска да говори с теб? Аз съм тази, с която живя през последните шест години, която слушаше оплакванията й всеки път, щом се скарваха с майка й, която я заведе да й купи тампони, когато й дойде цикълът миналата година. Теб не те е виждала от малка. Та тя едва те познава, за Бога.
Робин поклати глава, объркана колкото сестра си.
— Ти всъщност никога не си харесвала Касиди – произнесе тя, припомняйки си изначалната антипатия на Мелани към детето на Тара. – Може да го е усетила.
— Просто нямам доверие на деца с по-богат речник от моя.
Истина бе, че Касиди винаги бе изглеждала по-зряла за възрастта си. Тара бе убедена, че трябва да се отнася с нея като с равна, презираше бебешкото говорене и я караше да се изразява със завършени изречения. Робин се усмихна, като си спомни изумлението, изписано на лицето на баща й, след като бе прекарал едва няколко минути с двегодишната Касиди. „Сякаш си говоря с възрастен бе се удивил той. „Което е малко зловещо, ако питаш мен. “ – коментира тогава Мелани. „Обаче никой не те пита “ – отговори баща й.
— Изобщо ли не сте се свързвали с нея през тези години? – прекъсна мислите й шерифът, докато влизаха във фоайето на болницата. – Нито имейли, нито телефонни разговори?
— Никакъв контакт не сме имали – Робин увери както шерифа, така и сестра си.
— В това няма никакъв смисъл – просто недоумяваше Мелани. Отправиха се към източното крило.
Нищо от това няма смисъл, каза си Робин, когато наближиха стаята на Касиди.
— Хей – провикна се някой от другия край на коридора.
Обърнаха се едновременно и видяха един младеж да се тътри към тях, с ръце в джобовете на прилепналите си джинси.
— Кени – каза изненадана Мелани, когато той спря пред тях. – Какво правиш тук?
— Надявах се да видя Касиди. – Погледът му се местеше между Робин и сестра й, но старателно отбягваше шерифа. – Обаче не ме пускат. – И той кимна към униформения пазач пред вратата.
— Кой си ти? – попита шериф Прескът.
— Кени Стейпълтън? – произнесе момчето така, сякаш не беше сигурно. То отметна кичур тъмна коса от челото си, все още отбягвайки погледа на шерифа.
— Каква е връзката ти с Касиди?
Момчето пристъпи от крак на крак.
— Тя ми е приятелка.
Шерифът присви очи, веждите му отново се събраха.
— Не е ли прекалено малка да ти е приятелка?
— Е, не е точно приятелка.
А каква е точно?
— Познавам я покрай Ландън.
— Ландън – повтори шерифът и погледът му се премести към Мелани.
Ръцете на Кени потънаха по-дълбоко в джобовете и придърпаха джинсите му още по-надолу по хилавите бедра.
— Просто Ландън много се притеснява за нея и ме помоли да видя как е.
— И кога те помоли?
— Снощи. – Кени погледна към Робин и Мелани за потвърждение. – Когато бях у вас.
— На никоя от вас ли не й хрумна да ми спомене за това посещение? – обърна се към жените и шерифът.
— Беше доста натоварена сутрин – отговори за двете им Мелани. – Предполагам, че ни убягна от ума.
— Хмм. – Шерифът отново насочи вниманието си към момчето. – Защо не седнеш някъде по-нататък? Там има чакалня…
— Да, зная. Точно там чаках, но…
— Но?
Май трябва да си вървя. И да дойда друг път.
— Май трябва да поостанеш – заяви шерифът, давайки да се разбере, че това не е молба. – Бих искал да ти задам няколко въпроса.
— Дадено. Кени се насили да покаже слаба усмивка. – Ще кажете ли на Касиди, че съм се отбил?