— Какви маски носеха?
— Като тези за ски.
— Добре – каза шерифът. – Това е добре, Касиди.
— Справяш се страхотно – увери я отново Робин и потупа тъничката й ръка.
— Знаеш ли как тези хора са влезли в къщата?
Касиди поклати глава.
— Не. Беше късно. Бях заспала. Спомням си…
— Какво си спомняш? – попита я Робин, понеже изглеждаше сякаш отново очите на Касиди щяха да се затворят.
— Спомням си, че чух гласове – отговори момичето. – Много силни. Събудиха ме.
— Разпозна ли гласовете?
— Само на тати.
Робин забеляза как раменете на Мелани се стегнаха при думата „тати“.
— Успя ли да чуеш какво викаха? – попита шерифът.
— Не. Просто изведнъж се чуха всичките тези крясъци. Първо си помислих, че тати крещи на мама за нещо…
— Те караха ли се често? – попита шерифът.
— Не. Никога. Затова беше толкова странно. Те бяха толкова щастливи… О, Боже, о, Боже. – Очите й се разшириха, сякаш току-що бе видяла нещо ужасяващо.
— Продължавай, Касиди – подкани я шерифът. – Била си заспала. Събудили са те силни гласове…
— Погледнах часовника до леглото ми. Минаваше полунощ. Почудих се, кой ли е дошъл посред нощ, а и защо са толкова ядосани. Станах от леглото, излязох в коридора и се промъкнах надолу по стълбите. Гласовете станаха по-силни. – Тя говореше така, сякаш бе изпаднала в транс. – Приближих се, видях двама мъже. Единият размахваше пистолет и викаше: „Спри да се ебаваш с мен, лайно такова, или кълна се, че ще застрелям кучката“ – произнесе Касиди с чужд глас, а думите, излезли от детската уста, прозвучаха шокиращо. – „Ще гръмна тази кучка на мига.“
— И си сигурна, че не познаваш гласа на мъжа?
— Сигурна съм.
Ами вторият мъж?
— Той не каза нищо. Само стоеше там.
Помисли, Касиди. Имаше ли трети човек, може би на пост в коридора?
— Не зная. Може. Не зная.
— Какво стана после? – попита шерифът.
— Неочаквано тати се нахвърли…
Робин видя как Мелани отново трепна при думата „тати“.
— Ти видя ли го да се нахвърля?
Касиди кимна и продължи да излага събитията, сякаш разказваше филм.
— Мъжът го фрасна с пистолета отстрани по главата и тати падна на колене, а мама почна да пищи – продължи тя, сливайки изреченията – и другият я застреля… О, Боже! Той не спираше да стреля по нея. Аз изпищях и мъжете се обърнаха, тогава хукнах. Чух още изстрели. Обърнах се и видях единият да ме преследва. Но той се спъна на стълбите и аз успях да стигна до стаята си, и грабнах телефона да се обадя на деветстотин и единайсет. И тогава мъжът се втурна в стаята. Той насочи пистолета си към гърдите ми… – Тя млъкна и се огледа безпомощно, сякаш се мъчеше да съедини невидими точки. – Не помня да съм била простреляна.
— Имаш голям късмет, че си жива – заяви шерифът.
Настана мълчание, през което думата „късмет“ рикошира в замрелия въздух като заблуден куршум.
— Мъжът, който те е прострелял – продължи шерифът, – някой от двамата във всекидневната ли беше? Или друг?
— Не зная. О, Боже. Те са мъртви, нали? – простена Касиди.
Мама… Тати… И двамата са мъртви.
Отново мълчание. После:
— Боя се, че майка ти почина от раните си вчера сутринта.
Приглушеният писък на Касиди разтресе стаята.
— А тати?
— Изгледите не са добри.
— Какво искате да кажете?
— Той диша още – обясни Робин, – но…
— Но е жив, нали?
— Силно казано – обади се Мелани. – Недей да храниш големи надежди.
— Той е жив – повтори Касиди.
— Да – каза Робин. – Той е жив.
— Ще се справи. Ще видите – настоя Касиди и избухна в плач.
— О, Боже. Горкичката ми майчица. Защо просто не взеха, каквото искаха и не ни оставиха на мира? Защо трябваше да ни застрелят?
— Родителите ти очакваха ли някого в онази нощ? – попита шериф Прескът.
— Не, не мисля.
— Сещаш ли се някой от тях да е имал проблеми с някого?
Касиди поклати глава.
— Всички ги обичаха.
Робин улови кривата усмивка на Мелани. Моментът едва ли беше подходящ да се оспорва мнението на Касиди, колкото и погрешно да бе то.
— Някакви разправии с бизнес партньори или служители?
— Те никога не си говореха за такива неща пред мен.
— Ами работниците? Доколкото разбрах, у вас постоянно са влизали и излизали работници.
— Всички те изглеждаха много мили. Тати каза, че са свършили страхотна работа. – Тя отмести очи от шерифа към Робин.
— Няма голяма полза от мен, нали? Съжалявам…
— Недей – възпря я Робин. – Ти не си виновна.
— Искам да помогна. Чувствам се такава глупачка.