— Добре – каза си, – стегни се. – Важно беше да звучи овладяна.
Или поне с всичкия си.
Отсреща вдигнаха на второто позвъняване.
— Офисът на Блейк Ъптън. Говорите с Кели.
Робин разпозна надутия тон на асистентката на Блейк още преди тя да се представи. Представи си калифорнийската красавица със златистата коса и бездънни сини очи, как държи в ръце някаква искова молба и същевременно се мъчи да намести задника си в скута на Блейк.
— Блейк там ли е?
— Не, съжалявам. Цял ден е зает със срещи. Вие Робин ли сте?
Робин така се изненада да чуе името си от устата на младата жена, че за миг остана безмълвна.
— Робин? – повика я отново Кели.
— Да, аз съм Робин.
— Блейк ми каза какво се е случило. Само исках да кажа, че много съжалявам.
— Благодаря.
— Има ли нещо ново? Хванаха ли извършителя?
— Нищо ново – отговори едновременно и на двата въпроса Робин. Ще кажете ли на Блейк, че съм се обаждала, моля?
— Разбира се. И, Робин…
— Да?
— Молитвите ни са с вас.
Молитвите ни?
— Благодаря. – Робин затвори и метна телефона обратно в чантата си. – Нашите молитви?
Някой почука по страничния прозорец.
Робин рязко извърна глава натам.
От другата стана на стъклото се показа лице на мъж с лукава усмивка.
Позна го моментално, макар да бяха минали десет години от последната им среща. Беше още по-красив, отколкото си го спомняше.
— Ти ме следиш – заяви тя, след като смъкна прозореца и се взря в морскосините му очи с невероятно дълги момичешки мигли. Изключи двигателя и излезе от колата в сауната навън.
— Така е – призна бившият съпруг на Тара, Дилън, и се ухили широко с усмивката си на лошо момче. – Ще получа ли прегръдка? – Той протегна ръце към нея, с ясно очертаващи се мускули под морскосинята тениска.
Предполагам, че си имал много време да тренираш в затвора, помисли си Робин, без да откликва на предложената прегръдка.
— Ще ми кажеш ли защо ме следиш?
— Стори ми се добра идея – той си прибра ръцете, явно наслаждавайки се на неудобството й.
— Сбогом, Дилън.
— Добре, добре – каза той. – Истината е, че нямах намерение да те следя. Но когато те видях в „Старбъкс“, си казах, защо пък да не видя какво се каниш да направиш.
— Добре, ето, вече видя.
— Вече видях.
— И можеш да си вървиш.
— Без да видя дъщеря си?
Робин замръзна.
— Шегуваш ли се?
— Не ми се струва най-доброто време за шегички.
— Ти не си виждал Касиди от… колко години?
— Ами, знаеш, бях малко зает.
— Беше в затвора – поправи го Робин.
— Ти пък, все да намериш кусур. – Той се засмя широко и на бузите му се образуваха трапчинки. – Както и да е, какво значение има къде съм бил? Важното е, че сега Дилън Кембъл е тук.
Робин сведе поглед в краката си, за да прогони образа на красивото лице на Тара, обезобразено от юмруците на Дилън.
— За какво те затвориха този път?
— Този път ли – повтори той. – Ох, ами да. Този път май си го заслужих. За нападение. Нищо особено. Излежах две години.
— И си на свобода от колко?
— Три месеца. Перфектно съгласуване на времето, не мислиш ли?
— Перфектно съгласуване за какво?
— Моето момиченце има нужда от мен.
— Ти си последното нещо, от което има нужда.
— Тя току-що загуби майка си.
— Ти нямаш нищо общо с това, нали? – попита Робин, като успя да изненада и двама им с въпроса си. Усети, че гласът й потрепери и се озърна към входа на болницата. Сега би бил наистина идеалният момент да се появи шериф Прескът.
— Аз ли? Разбира се, че не. Как можа да ти хрумне такова ужасно нещо?
Робин поклати глава.
— Убедена съм, че шерифът няма търпение да те разпита къде си бил в онази нощ.
— Аз ще се радвам повече да си поговоря с него – изсмя се Дилън. – Наистина ли допускаш, че съм толкова глупав, та да си покажа красивото лице наоколо, ако имах каквото и да било общо със случилото се?
— Никога не бих подценила глупостта ти.
Той се ухили.
— Добре, де. Май и това съм си го заслужил. Но защо, по дяволите, бих застрелял собственото си дете? Искам да кажа, да застрелям Тара и баща ти, това е едно. Но собствената ми кръв и плът? Би трябвало да съм някакво чудовище.
— Ти си чудовище.
— Вече не. Промених се, Робин. Готов съм да стана истински баща на това момиченце.
— Колко благородно. И фактът, че Касиди може да се окаже с много пари, ако баща ми умре, няма абсолютно нищо общо с този внезапен порив да станеш родител?
— Абсолютно нищо общо – повтори той. – Дори не ми е хрумвало.