— Е, разкажи ни за предметите, които учиш – осмели се да каже по едно време Тара.
— Страхотни са – отвърна Робин, благодарна, че някой е изразил интерес. – Искам да кажа, доста са трудни. Скъсвам се от учене, но научавам толкова много.
— Изглежда много вълнуващо – гордо заяви Тара. – Ще си имаме психолог в семейството.
— Какво е психолог? – попита Касиди.
— Някой, който задава множество безполезни въпроси и чака да им отговориш – отвърна Мелани. Тя вдигна чашата си. – Може ли някой, който не се е скъсал от работа, да ми налее още една чаша вино?
— Позволи на мен – каза баща им, взе бутилката с бяло вино от кофичката с лед и й напълни чашата. – Ами ти, Тара? Още малко вино?
— Не зная. Не съм сигурна дали трябва.
— Определено трябва – каза Грег Дейвис и й намигна. – Да ти капна съвсем мъничко?
Тара подаде чашата си с неочаквано срамежлива усмивка.
Тревожна вълна мина през Робин, докато наблюдаваше как баща й пълни чашата на Тара до средата. Вълната премина в спазъм, като от електрически удар, когато видя как, прибирайки бутилката обратно в кофата с лед, дланта му погали пръстите на най-добрата й приятелка.
Робин се отърси от неприятното усещане, пренебрегна инстинктите си и реши, че внезапната й тревожност се дължи на опита на Мелани да я подцени. Класически случай на пренасочване на чувства, както несъмнено би се изразил един от нейните професори в Бъркли.
— Е, как вървят нещата между теб и Тара? – попита тя Алек няколко дни по-късно. Връщаше се в Бъркли и брат й бе предложил да я закара до автогарата. – Всичко наред ли е? Разбирате ли се двамата? – Подхвърли въпросите небрежно, през рамо, сякаш намяташе тънък пуловер, докато Алек слагаше пътната й чанта в багажника на колата си. Беше купил безупречно поддържания червен шевролет с парите, спестени от работата за баща им през лятото, и тази кола бе неговата радост и гордост.
— Естествено, че се разбираме. Защо питаш?
— Само проверявам.
Бе проверила още веднъж на Коледа, когато двете с Тара излизаха от болницата, след като бяха навестили за кратко умиращата й майка.
— Чувствам се толкова безпомощна – бе признала Робин. Само да можех да направя нещо.
— Ти правиш всичко по силите си.
— Не и според сестра ми.
— Сестра ти е тъпа путка.
— Тара! – Робин се озърна да види, дали някой не е чул. – Не бива да говориш такива неща.
— Защо не? Истина е.
— Истината няма да те защити от Мелани.
— Нима? Е, дай да видим колко зле може да стане. Не ме е страх от нея.
— А би трябвало. – Робин стисна ръката на приятелката си. Чувстваше се късметлийка да има приятелка като Тара, беше благодарна, че двете скоро щяха да станат роднини. Със сигурност, неудобството, което изпитваше, бе изцяло в нейната глава, страничен ефект от вината, която носеше, задето бе изоставила майка си. – Е, какво става с теб и Алек? Скоро ли ще определите дата за сватбата? – Усети едва доловимо стягане на другата ръка под пръстите си.
— Как бихме могли? – попита на свой ред Тара. – Искам да кажа, при това положение на нещата…
Изречението й потъна в мълчание.
— Но нали всичко между вас двамата е наред? – настоя Робин. Все още сте лудо влюбени и така нататък?
— Всичко е наред – каза Тара и се извърна настрани.
Четири месеца по-късно Сара Дейвис беше мъртва, а след още два Тара отмени годежа си с брата на Робин.
— Каза, че не можела да се омъжи за мен – сподели Алек по телефона. Говореше толкова вцепенено, колкото без съмнение се чувстваше.
— Спомена ли защо?
— Само това, че чувствата й се променили и не можела да продължава повече така.
— Татко знае ли?
— Казах му тази сутрин на път за работа. Алек работеше за баща им на пълно работно време, откакто бе завършил гимназия, и обикновено отиваха в офиса заедно. Според Алек. Грег обикновено използвал това време да му се кара все за нещо, което Алек на шега наричаше свой „недостатък на деня“.
Това състояние на нещата бе рязко прекратено три месеца по-късно, когато баща им се върна уж от бизнес пътуване до Лас Вегас, придружен от новата си, но тъй позната булка. Алек незабавно напусна и работата си, и Ред Блъф. Следващата година той прекара в непрекъснато каране на скъпоценния си червен шевролет от единия край на страната до другия и обратно, докато не се установи най-накрая в Сан Франциско, където се хващаше на различни най-ниско платени работи.
Робин се бе върнала в Ред Блъф, само за да събере малкото си останали неща в къщата, кълнейки се, че никога повече няма да проговори нито на баща си, нито на Тара.