— Позволи ми само да ти обясня – умоляваше я Тара.
— Всичко е ясно.
Никога не съм очаквала това да се случи. Не сме го планирали.
— И все пак, ето докъде се стигна – възрази Робин. – Само не мога да разбера, как можеш да спиш корем до корем с човек, който може да ти бъде баща. О, чакай – той е мой баща. Сериозно ли искаш да ми кажеш, че си влюбена в него?
— Той беше толкова добър с мен. И с Касиди. Тя го обожава.
— Тя е дете. А ти си голяма. И така и не отговори на въпроса ми.
— Не си ми задала въпрос.
— Обичаш ли го?
— Той ще се погрижи добре за нас.
— Това не е отговор.
— Уважавам го. Възхищавам му се.
— Как може да го уважаваш и да му се възхищаваш, като знаеш що за копеле е?
— Сега е друг.
— Не е.
— Не е същият, както когато си била малка.
— Нима? Само ще ти напомня, че току-що избяга с годеницата на сина си! – Робин поклати глава при упоритата наивност на Тара.
— С Алек никога нямаше да се получи. Той е сладък и така нататък, но никога няма да стигне далеч. Той е момче, Робин. Касиди и аз… ние имаме нужда от мъж.
— Удивително – произнесе Робин. – Как го направи?
— Кое?
— Току-що видях устните ти да се движат, но чух гласа на баща ми.
Тара стана яркочервена.
— Наистина ли вярваш, че бракът ти с баща ми няма да доведе до абсолютна катастрофа? – попита я тогава Робин.
О, Боже, помисли си тя сега, при спомена за тези думи, последните думи към жената, която дотогава бе най-добрата й приятелка. Вкара колата на Мелани в алеята пред дома й и забеляза сянката на Ландън да изчезва от прозореца на горния етаж. Угаси двигателя и положи чело на волана. Пръстите й сграбчиха аметистовия пръстен, висящ на верижка около врата й. Остана така няколко минути, обгърната от горещия въздух, мъчейки се да забави бързото биене на сърцето си.
— Какво има? Лошо ли ти е? – долетя гласът на Мелани до прозореца на колата.
Робин прехапа долната си устна и спусна ръка до тялото си. Не бе чула кога сестра й се е приближила. Извади ключа и излезе от колата.
— Не, не ми е лошо.
— Нали не се молеше? – Мелани изглеждаше ужасена от мисълта.
— Не, не се молех.
— Е, да благодарим на Бог за това, – изкиска се Мелани на собствената си шега. – Защо тогава е тази навъсена физиономия? Не са ми се обаждали от болницата, затова предполагам, че баща ни е още сред нас?
— Няма промяна.
— А Касиди?
Изглежда добре.
— Какъв е проблемът тогава? Имаш вид, сякаш едно питие ще ти дойде добре.
— Защо просто не се поразходим малко?
— Ти искаш да се поразходиш? В тази жега? – Мелани прозвуча още по-ужасена. – Къде?
— Не зная. Наоколо, може би?
— Наоколо – повтори Мелани. – Вярно ли?
— Беше само предложение. Не си длъжна да идваш.
— Не, ще дойда да се поразходя. Обичам разходките. Тя направи знак на Робин да води. – След теб.
Робин тръгна надолу по алеята, като крадешком хвърли поглед на къщата на баща им в съседство. Отпред вече ги нямаше полицейските коли, но жълтата лента си стоеше.
— Предполагам, че вече са свършили с претърсването.
— Трябва ли и да разговаряме? – безизразно произнесе Мелани.
Нямаше тротоар, така че двете сестри вървяха по аварийната лента. Най-близката къща се намираше на не по-малко от осемстотин метра.
— Най-вероятно ще съжалявам за това – каза Мелани след няколко дълги секунди, – но явно нещо те тревожи. Ще ми кажеш ли какво?
— Тара споменавала ли е някога да се е натъквала на наш съученик от гимназията, когато е била в Сан Франциско?
Мелани поклати глава.
— Не помня такова нещо.
Познаваш ли някого от Ред Блъф, който да се е преместил там?
— Само нашия брат. Защо? Накъде клониш?
Сега бе ред на Робин да поклати глава. Нямаше желание да подклажда допълнително подозренията на Мелани. За да смени темата, тя разказа на сестра си за срещата си с Дилън Кембъл на паркинга на болницата.
— Това лайно – промърмори Мелани. – Но не бих казала, че появата му е кой знае каква изненада. – Тя подритна едно камъче. – Обзалагам се, че сега всички нищожества ще изпълзят от дупките си, предвкусвайки големите надници.
— Като стана дума за нищожества – поде Робин, – какво знаеш за Дони Уорън?
Мелани рязко спря.
— Кой?
— Дони Уорън. В града дочух клюка, че двамата с Тара може да са имали авантюра.
Това е огромна тъпотия – заяви Мелани. – А и едва ли бих го нарекла нищожество. – Тя тръгна отново толкова бързо, че Робин трябваше да подтичва, за да я настигне.