— Значи го познаваш?
— Срещала съм го няколко пъти. Видя ми се доста солиден човек.
— Мислиш ли, че той и Тара…?
— Абсолютно не. – Мелани поклати глава. – Той не беше нейният тип.
— А какъв беше нейният тип?
Мелани ритна друг камък. Стържещият звук наподобяваше този, който излезе от устата й.
— Да не е беден.
Покрай тях мина кола, поела в обратната посока, чиито пътници извиха вратове към тях. Двете сестри инстинктивно се обърнаха на другата страна.
— Аз се връщам – заяви Мелани, когато се приближиха на няколко метра от съседната къща. – Много е горещо. Ти, ако искаш, продължавай да се разхождаш.
— Не. – Пресякоха улицата. Робин изтри потта от врата и челото си. – Това е достатъчно мъчение за един ден.
14
Тази нощ Робин си легна в девет часа, но лежа будна, заслушана в ритмичното клатене на Ландън, почти до полунощ, когато то внезапно спря. След няколко секунди се чуха тежките му стъпки напред-назад, напред-назад, от единия край на стаята до другия. Десет минути по-късно крачките престанаха и тя зачака изнервена клатенето да се възобнови, проклинайки се, задето бе изхвърлила последния ативан. Имаше нужда от сън. Той бе единственото й бягство от все по-объркващата реалност. Сънищата й може и да бяха тревожни и несвързани, но будното й състояние бе по-зле. Сънищата обикновено изчезваха за минути. Не бе толкова лесно да се прогони реалността. А реалността показваше, че нищо в живота й вече нямаше смисъл.
Дали е имало някога?
Да, реши тя, като си помисли за Блейк. Когато беше с Блейк, животът й имаше смисъл. Поне в началото.
Тогава работеше като асистентка на една социална работничка във ваканционно училище в област Силвър Лейк, Лос Анджелис, първата й работа, откакто се бе дипломирала в Бъркли. Една вечер шефката й я покани на партито на нейна съседка. Забеляза Блейк в мига, в който прекрачи прага. Висок и красив като кинозвезда, той бе заобиколен от обожателки. Стой настрани от този, каза си Робин и се насочи към другия край на помещението, където поведе светски разговор с най-близкостоящия, мъчейки се да не гледа към Блейк.
Докато, най-неочаквано, той не се озова точно до нея.
— Здрасти – каза и й връчи чаша бяло вино. – Аз съм Блейк Ъптън.
Бягай, помисли си тя.
— А ти си…?
Отговорът й дойде някъде от нищото.
— Аз съм тази, която се маха – заяви и му връчи чашата обратно.
И тогава избяга.
Не спря да тича, докато не намери такси, докато не се озова на безопасно място в апартамента си, в леглото си, далеч от топлите кафяви очи на Блейк Ъптън, от чувствената му уста, извън обсега на палавата трапчинка в брадичката му, от гъстата му кестенява коса, от меката настойчивост в гласа му, от всичко в него, което предвещаваше беда.
И повече от беда.
Опасност.
Бе прекарала остатъка от нощта ту поздравявайки се за своята решителност, ту окайвайки се за глупостта си.
Последното нещо, от което се нуждаеш, е мъж като този – поучаваше сама себе си на глас. Мъж, който може да има всяка. Мъж, който никога няма да бъде верен.
Мъж, като баща ти.
— И какво толкова? Щеше поне да го изчукаш – каза си в следващия миг. А после, с изгрева на слънцето, след една изнервяща и безсънна нощ: – О, я стига. Вече е твърде късно. Стореното, сторено.
Само че, не беше сторено.
Блейк беше открил коя е тя и й се обади на следващата вечер.
И тази, която се маха, бързо се превърна в онази, която заникъде не бързаше.
Точно там беше проблемът, осъзна Робин сега. Жената, която Блейк Ъптън си мислеше, че получава, момичето, готово да се сопне и да си тръгне на мига, нямаше нищо общо с онзи възел от нерви, с който в крайна сметка се оказа обвързан.
Което навярно обясняваше защо не бе отговорил на нито едно от съобщенията, които бе оставила на гласовата му поща по-рано тази нощ. Сигурно е сметнал, че това е достатъчно съобщение само по себе си.
Робин усети натиск в пикочния си мехур, стана от леглото и се упъти към тоалетната. Тъкмо отваряше вратата, когато чу вратата на стаята на Ландън също да се отваря. Тя побърза да се мушне обратно вътре. След секунди вратата на Ландън се затвори и стъпките му заглъхнаха надолу по коридора. Чак тогава се осмели да открехне своята врата. Надзърна и го видя да слиза по стълбите.
Пристъпи на пръсти, но колкото и да внимаваше, дървеният под изскърца под босите й крака. Тогава чу външната врата да се отваря и затваря.
Мина й през ума да събуди сестра си, но не й се искаше да предизвиква яростта на Мелани. Вместо това, Робин слезе надолу по стъпките на племенника си.