Прегледа гардероба с окачените на закачалки ризи и панталони, поразрови се в обувките на пода. Нямаше нищо необичайно. Никакви бижута, скрити в маратонки, никакви пистолети в джобовете на дънки.
Тъкмо се отправяше към тоалетката, когато чу отвън да се захлопват вратите на кола. Изтича до прозореца и надникна през тънките завеси, внимавайки да не се издаде.
Някаква кола спря на алеята пред къщата на баща й и двама души се затичаха към нея.
Робин открехна прозореца само няколко сантиметра.
— Много е тъмно чу момичешки глас, писклив и усилен от бриза. – Сигурен ли си, че това е мястото?
— Разбира се, че това е мястото отговори спътникът й. Не виждаш ли полицейската лента?
Мили Боже. Тийнейджъри.
— Почти нищо не виждам в тази тъмница. Момичето се закова на място. – Доста е зловещо. Мисля, че трябва да си вървим.
Да, точно това трябва да направите.
— Хайде, де. Това е приключение. Всички ще ни завиждат, като им кажем, че сме били тук.
Робин ужасена видя как момчето изтича към къщата.
— Почакай – провикна се момичето, но не помръдна.
— Идваш ли?
И тогава се чу друг глас:
— Какво, по дяволите, става тук?
Мелани?
— Мамка му – изруга момчето и Робин видя как Мелани крачи към тях, с халат върху пижамата си и нещо дълго и заплашително в ръцете си.
Мили Боже, това пушка ли беше?
— Тя има оръжие – изпищя момичето. – Не! Моля ви, не стреляйте.
— Какво, по дяволите, правите тук?
— Искахме само да надзърнем…
— Това да не ви е някаква шибана туристическа атракция? Изчезвайте, преди да съм повикала шерифа.
Робин проследи двете хлапета, които се втурнаха към колата си и потеглиха със скърцане на гумите.
— Тъпи хлапета – изръмжа Мелани и наведе пушката надолу, като в същото време вдигна очи към прозореца на Ландън.
Робин тутакси се свлече на пода. Дали Мелани я видя?
Мамка му.
Чу входната врата да се затваря, после стъпките на Мелани нагоре по стълбите. В следващия момент Мелани вече стоеше пред стаята на Ландън и тихо почукваше.
— Ландън – повика го тихо. – Ландън, буден ли си?
Моля те, иди си. Моля те, иди си. Моля те, иди си.
Изминаха няколко дълги секунди, преди Робин да осъзнае, че Мелани вече не е пред вратата, и още повече време, преди да бъде в състояние да диша безболезнено и да се изправи. С треперещи крака отиде до прозореца и го затвори, като се чудеше дали да продължи своето издирване. Реши да не насилва късмета си. Стигаха й страховете за една нощ. Може и да не беше най-добрият терапевт на света, но като детектив бе още по-зле.
Какво, по дяволите, си мислех?
По-добре изобщо да не мисля, реши тя, когато се върна в стаята си и се срина на леглото. Поредица от безмълвни образи се явиха в главата й, щом затвори очи: Ландън, поклащащ се край пътя; мотоциклет, който спира в тъмното; гърчеща се топка с ластици; две рисунки с молив на ухилената физиономия на Касиди; любопитни тийнейджъри, промъкващи се към къщата на баща й; Мелани, крачеща към тях, с пушка в ръце.
Последното нещо, което се мярна в съзнанието на Робин, преди да заспи, бе миниатюрна балерина, затворена в пластмасов глобус, и снежинки, въртящи се около главата й.
15
На следващата сутрин тя се събуди в зловещо притихнала къща: никакви гласове, никакви стъпки, никакво натрапчиво поклащане.
Минаваше десет часът и вратите, както на Мелани, така и на Ландън, бяха отворени. Робин скришом хвърли поглед към стаята на Ландън и забеляза, че леглото му бе безупречно оправено, постелките опънати, сякаш никой не бе спал в тях.
— Мелани? – провикна се тя, забързана надолу по стълбите към кухнята, с ясното усещане, че сестра й я нямаше. – Мелани? – Имаше налудничавото чувство, че сестра й ще скочи към нея от някой ъгъл на стаята.
В кафе машината бе останало някакво кафе, Робин си наля една чаша и я притопли в микровълновата фурничка. Огледа се през прозореца над мивката към задния двор за Мелани, но там нямаше никого.
Къде бяха всички?
С чаша в ръка тя влезе в килера, провъзгласен някога от Алек за негово лично пространство. „Какво криеш, Алек?“ – запита се Робин. Походното легло, на което той някога спеше, бе сгънато и навряно в един ъгъл. Тясното помещение сега представляваше импровизиран склад за ботуши и най-различни неща, които хората никога не използваха, но и не бяха склонни да изхвърлят, за да ги имат „за всеки случай“. Непосредствено до задната врата, с лице към стената, стоеше празен шкаф със стъклена витрина, а срещу него бе сбутана една паянтова дървена пейка. Върху издрасканата й повърхност лежеше отворена ръждясала жълта кутия за инструменти. Голям чук за вадене на пирони стърчеше наполовина от мястото, определено за отвертката, а самата тя бе небрежно захвърлена върху едни клещи. На Робин й се прииска да постави всяко нещо на мястото му, но се отказа.