На пода в далечния ъгъл на стаята бяха поставени няколко големи кашона. Тя коленичи, пресегна се към първия и извади цял свитък рисунки, направени с молив. Повечето бяха просто драсканици, но няколко се оказаха изненадващо добри. Тя се отпусна на пети и се загледа изумена в една простичка скица на два коня и в друга, на мъж с шлем, седнал на мотоциклет. Най-добрите обаче изобразяваха младо момиче, което постепенно се превръщаше от дете в девойка: Касиди.
Ама че художник бил племенникът ми, помисли си Робин и върна рисунките в кашона, благодарна, че Мелани ги бе запазила. Може би трябваше да й предложи да изпрати Ландън в художествено училище, дори да й помогне финансово…
„Нямаме нужда от твоята помощ“, представи си моменталния отговор на Мелани, още преди да е довършила мисълта си.
Вторият кашон бе пълен със стари книги с меки корици: „Бебето на Розмари“[7], „Целуни момичетата“[8], „Сиянието“[9]. Явно някой си падаше по психотрилъри. Нищо лошо. Внезапно погледът й бе привлечен от друго заглавие и тя приклекна, за да извади книгата от купчината. Ловци на хора: възраждането на съвременния масов убиец[10].
Мамка му, каза си Робин, потръпна и захвърли книгата обратно в кашона. Какво, по дяволите, означава това?
— Нищо не означава – изрече на глас. В същия момент забеляза от дъното на купчината да се подават няколко по-големи книги и сърцето й се разтуптя, когато осъзна, че това са гимназиални годишници. Тя припряно измести настрани книгите с меки корици и измъкна пет-шест от подвързаните с кожа албуми.
Започна с най-близкия по време – годината, в която двете с Тара бяха завършили. Ако имаше някой на име Том, със сигурност щеше да го открие тук.
Ако имаше някой на име Том, със сигурност щеше да го помниш, сопна й се един глас в главата й.
Тя прелисти страниците, преглеждайки чернобелите снимки в класната стая. Ето я Санди Грант, с вечно отворената й клюка река малка уста, малката Арлийн Кеслър, с огромните й зелени очи, покрития с лунички нос и къдравата червена коса като на сирачето Ани. Кой да предположи, че един ден ще се превърне в уважаваната доктор Арла Симпсън?
Кой да предположи още толкова неща? – каза си Робин. После откри собствената си училищна снимка и взе да разглежда лицата на иначе намусените тийнейджъри, които сега се усмихваха неестествено пред обектива: Вики Питърс, с твърде късата си пола и твърде прилепналия пуловер, седнала на първия чин; зад нея Тейлър Причърд, чийто дълъг бретон почти скриваше полузатворените й очи; Рон Маклин, колкото висок, толкова и глупав; Крие Лорънс, със залепена за кръглото му лице самодоволна усмивка; и в центъра Тара, красива, както винаги, с ръка, преметната върху раменете на Робин.
И тогава, ето го и него, най-отзад висок, едър, с руса коса, сресана назад и разкриваща неособено красива физиономия: Том Ричардс, странно незначителен, въпреки ръста си. Мили Боже, напълно бе забравила за него.
Дори и сега, вторачена в празните му очи, на Робин й бе трудно да си спомни каквото и да било за него. Той се размиваше в декора. Сякаш е тапет, помисли си тя, припомняйки си хапливата някогашна забележка на Тара.
Възможно ли бе двамата с Тара да бяха установили нова връзка през последните пет години? И колкото и да бе невероятно, да бяха станали приятели? Дори любовници?
Робин напъха годишниците обратно в кашона, зарови ги под книгите с тънки обложки и се изправи на крака. Излезе от килера, без да е сигурна какво да прави с новото си откритие.
Озова се във всекидневната – за пръв път от пристигането си в Ред Блъф. Отпусна се на тревистозеления кадифен диван до стената срещу огромния прозорец и си представи как майка й лежеше на него, подпряна на възглавниците, загледана с усмивка на лицето в широкоекранния телевизор, със списание в ръцете и крака, поставени на правоъгълната масичка от дъбово дърво и стъкло. Майка й бе тази, която бе предложила да направят тухлената камина по средата на отсрещната стена, и пак тя бе подбрала фотьойлите в ръждив цвят отпред. Тя бе открила на някаква гаражна разпродажба двата акварела със селски пейзажи, окачени сега от двете страни на камината. „Можеш ли да си представиш?, бе възкликнала с неподправено удоволствие. Някой действително се канеше да изхвърли тези съкровища.“
8
Целуни момичетата“ – психологически трилър на американския писател Джеймс Патерсън, публикувана за пръв път през 1995 г., екранизация под същото заглавие през 1997 г. – Б.пр.
10
„Ловци на хора: възраждането на съвременния масов убиец“ – изследване от 1986 г. на американския антрополог Елиът Лейтън на психиката и мотивацията на серийните и масови убийци. – Б.пр.