— Какво – сега на детектив ли ми се правиш? Не ставай смешна – представяше си как й се сопва сестра й.
— Том Ричардс – изговори ясно тя.
Може и да беше смешна. Обаче, очевидно бе, че шерифът смята Алек за заподозрян в стрелбата, а брат й никак не си помагаше, като изчезваше, без да каже и дума някому. Ако тя успееше да докаже, че Тара е имала връзка с някого от миналото си, това би могло да пренасочи подозренията встрани от Алек, и щом така или иначе Робин бе заклещена да стои в тази дяволска дупка още няколко дни, защо да не се опита да помогне?
— На кой адрес? – попита записът.
Мамка му.
— Нямам представа.
— Моля, изчакайте връзка с оператор.
След секунди записът бе заменен от човешки глас, който я информира, че в област Бей има трима Том Ричардс. Робин си записа номерата им, после позвъни и на тримата.
Първият Том Ричардс бе поне осемдесетгодишен и частично глух, така че разговорът им се състоеше предимно от думите „Извинете“ (тя), и „Какво?“ (той). Вторият Том Ричардс бе дългогодишен жител на Сан Франциско, който никога не бе посещавал Ред Блъф. Тъкмо се канеше да позвъни на третия, когато чу гласа на сестра си.
— Робин – викаше от коридора Мелани, – какво правиш там? Мислех, че искаш да ходиш в болницата.
— След две минути съм готова.
Почака, докато Мелани се отдалечи надолу по коридора, и довърши обаждането си. Отсреща вдигнаха след третото позвъняване, когато вече се канеше да затвори.
— Ало – изкрещя някаква жена, като че ли тъкмо бе влетяла в помещението.
— Ало – повтори Робин. – Много съжалявам, че ви безпокоя. Казвам се Робин Дейвис и се чудех дали…
— Само минута – каза жената. – Том, почакай малко. Трябва да говоря с теб, преди да излезеш.
— Всъщност, тъкмо с Том се надявах да говоря – бързо изрече Робин.
— Искате да говорите с Том? – В гласа на жената прозвуча изненада. – Мога ли да попитам за какво?
— Дълга история. Моля ви, не може ли просто да поговоря с него? Много е важно.
— Някаква жена иска да говори с теб – чу се отсреща. – Какво се канеше да правиш?
Робин дочу шумолене, докато телефонът се прехвърляше от една ръка в друга.
— Ало? – чу се детски глас след секунди.
— О, много съжалявам – побърза да се извини Робин. – Сигурно търся баща ти – той там ли е?
— Тя иска да говори с татко – обясни момчето на майка си.
— Всичко е наред, миличък – каза жената, и отново взе телефона. – Можеш да тръгваш. Кажи на майката на Джейсън, че ще й се обадя по-късно. Внимавай като пресичаш. Ало? – произнесе тя. – Коя, казахте, че сте?
— Робин Дейвис. От Ред Блъф. Опитвам се да се свържа с бивш съученик, на име Том Ричардс. Дали това не е случайно съпругът ви?
Настана дълга пауза. Робин чуваше ударите на сърцето си. Зачуди се, дали жената още е отсреща.
— Съпругът ми е мъртъв – произнесе тя. – Почина преди две години. От левкемия.
— О, Боже мой. Много съжалявам.
— От години не сме се връщали в Ред Блъф. За нещо специално ли искахте да говорите с него?
— Не. Не – заекна Робин. – Просто разглеждах старите ни годишници и си помислих, че… – Явно, сама нямаше идея за какво си е мислила. – Много съжалявам, че ви обезпокоих.
Жената затвори, без да се сбогува.
— Мамка му. – Бе открила следите на бившия си съученик, само за да узнае, че е мъртъв от две години. Което какво означаваше? Че някой бе взел назаем името му? Че този някой бе Алек? Че той и Тара…? Не можеше да си наложи да продължи мисълта си. – Мамка му.
— Какво толкова ругаеш там? – попита иззад вратата Мелани. – Какво има пък сега?
Робин пъхна мобилния си телефон в джоба на джинсите и отвори вратата.
— Нищо. Давай да вървим.
Когато пристигнаха, шерифът ги чакаше.
— Виж ти, виж ти – произнесе Мелани с глас, напрегнат като позата й. – Каква изненада.
— Дами – докосна шапката си той. – Надявах се да се срещнем.
— Случило ли се е нещо? – попита Робин.
— Има няколко неща, които бих желал да обсъдя с вас – отговори той. – Ландън тук ли е?
— Да го виждате случайно? – Гласът на Мелани бе по-студен от сутрешното кафе.
— Той е вкъщи – поясни Робин. Дали? Или пак се бе запилял нанякъде, на задната седалка на някой мотор, с развяна от вятъра дълга коса? Искаше й се да разпита Мелани за онова, което бе видяла предишната нощ, но не й се щеше да подкопава крехкия им мир. – Открихте ли Алек? – попита вместо това.
— Не още. Защо не седнем? Той направи знак към чакалнята, състояща се от няколко бежови кожени стола и дълъг кафяв диван.