— Ако не възразявате – поде Мелани, – дошли сме да видим баща си.
Разбира се – с лекота отговори Прескът. – Когато имате възможност. Аз ще ви чакам тук.
Мелани присви очи. Завъртя се на пети и се насочи към източното крило. Робин пое след нея. След минути двете сестри застанаха до леглото на баща си.
— Малко е посивял по краищата – отбеляза безстрастно Мелани, сякаш обсъждаше цвета на стените. – Май не му остава много.
— Здрасти, татко – прошепна Робин и очите й неочаквано пак се напълниха със сълзи.
— Не ми казвай, че отново ще се разревеш.
Робин поклати глава, също толкова сконфузена от сълзите си, колкото беше и сестра й.
— Добри новини, татко – обяви Мелани и потупа по дръжките на леглото. – Билярдната ти маса пристигна. Някакви предложения какво да правим с нея? – Почака няколко секунди и продължи: – Не? Така си и знаех. Винаги си бил по-добър в създаването на проблеми, отколкото в разрешаването им.
Робин сведе поглед към мъжа в кома, към баща им. Той беше блед, почти сив, което се забелязваше още повече, заради белите превръзки около главата му и чаршафите, втъкнати под брадичката му. Сякаш се беше смалил, откакто го бе видяла за последен път, но може и да си въобразяваше. Най-накрая някой ти даде да се разбереш, помисли си тя и се извърна. Мили Боже, моля те, нека този някой да не е Алек.
— Къде отиваш? – попита Мелани.
— Няма голям смисъл да стоим тук. По-добре да поговорим с шерифа и да приключим с това. Идваш ли?
— Не. Мисля да поостана и да правя компания на татко. – Мелани издърпа един стол и се пльосна на него. Протегна крака напред и скръсти ръце пред гърдите си, сякаш да подчертае своята решителност.
— Какво да кажа на Прескът?
— Каквото искаш.
Робин знаеше, че е безсмислено да спори.
— Довиждане, татко – прошепна на излизане тя.
Шериф Прескът се изправи на крака веднага, щом я видя да се приближава.
— Разбирам, че сестра ти е решила да не се присъединява към нас. – Той направи знак с ръка на Робин да седне, после се пресегна към един голям хартиен плик, оставен наблизо. Извади две снимки и ги протегна към нея.
— Какво е това? – Тя разгледа увеличените копия и разпозна и на двете червения шевролет малибу на Алек – на едната снимка колата бе на бензиностанция, а на другата на толпункт на магистралата.
— Разпознавате ли колата?
— Сигурна съм, че брат ми не е единственият човек на света, който притежава червен шевролет.
— Регистрационните табели са неговите – съобщи шерифът.
— Добре. Значи е неговата кола.
— Разпознавате ли бензиностанцията?
— Трябва ли?
— Разположена е на около километър и половина оттук. А този толпункт – посочи втората снимка той – е на около половината път оттук до Сан Франциско. Искате ли да знаете кога са направени тези снимки?
Всъщност не. Робин затаи дъх, докато Прескът прибираше снимките обратно в плика.
— Първата е направена във вечерта на стрелбата, а втората около два часа на следващата сутрин. В два и осемнайсет, за да сме по-точни. Което означава, че брат ви е бил тук, в Ред Блъф, когато е станала стрелбата.
— Твърдите, че Алек е бил стрелецът? – попита Робин и скочи на крака. – Това е лудост. Дали? – Няма начин Алек да е застрелял, когото и да било. Той обичаше Тара. Колко още пъти щеше да води този разговор?
— Тя го е предала по доста гаден начин.
— Това стана преди повече от пет години.
— Някои хора могат да таят мъст доста дълго време.
— Той още я обичаше – настоя Робин. Дори и след това, което тя направи. Дори и след всичкото това време.
— Може би. Но е мразел баща ви.
— Много хора мразеха баща ми. В това число и аз.
— Да. Но вие не сте били в Ред Блъф онази нощ, а се оказва, че брат ви е бил.
— Брат ми не е в състояние да нарани, когото и да било, особено едно дванайсетгодишно момиче. Защо изобщо би искал да застреля Касиди?
— Може да не е искал. Имало е поне още един стрелец. Забравихте ли?
— И вие си мислите, че това е бил Ландън – каза Робин, изненадана от яростта в гласа си. Нима самата тя не таеше подозрения към племенника си? – Мислите, че те двамата са действали съвместно – по-скоро заяви, отколкото попита тя.
— Не мога да пренебрегна тази възможност.
Брат ми няма нищо общо със случилото се – повтори Робин, но потрепването на гласа й подкопа увереността на думите й.
— Тогава какво е търсил тук и защо е побягнал?
— Кой казва, че е побягнал?
— Защо не седнете отново? – меко предложи Прескът и изчака Робин да заеме мястото си, преди да продължи. След като се сдобихме с тези снимки, аз се обадих в полицията на Сан Франциско обясни той. – Помолих ги да говорят с брат ви. Те отишли до апартамента му. Той не бил там. Не е отишъл на работа. Колата му я няма. Никой не го е виждал. – Прескът сведе глава надолу, но очите му се повдигнаха. – Вие не сте му споменавали случайно, че съм питал за колата му, нали?