Мамка му.
— Вижте – поде Прескът, – не казвам, че брат ви е виновен…
— Тогава какво казвате?
— Казвам само, че искам да говоря с него, това е всичко. Така че, ако се чуете с него…
— Ще му кажа, че искате да говорите с него – довърши мисълта му Робин. Главата й се завъртя от внезапна липса на кислород. – Сега е мой ред да ви задам няколко въпроса.
— Давайте.
Говорихте ли с Дилън Кембъл?
— Той бе първият човек, който влезе в управлението тази сутрин и се представи.
— Надуто копеле. И?
— Кълне се, че бил в Лас Вегас в нощта на стрелбата, показа ни касова бележка от хотела, в който бил отседнал, и твърди, че се представил доста добре на игралните маси. Чакаме потвърждение от видеокамерите. Трябва да ги получим до края на деня.
Мамка му.
— А Дони Уорън?
— Говорих и с него.
— И?
— Казва, че познавал бегло Тара и категорично отрича да са имали афера.
— Вярвате ли му?
— Не съм сигурен.
— Има ли алиби за онази нощ?
— Твърди, че си бил вкъщи, в леглото. Спял. Сам.
— Значи все пак няма алиби – уточни Робин.
— Нито пък мотив – добави Прескът.
— За който да знаем.
— За който да знаем – съгласи се шерифът.
Робин се поколеба дали да разкаже на шерифа събитията от изминалата нощ – как бе видяла Ландън да се измъква от къщата след полунощ, как се бе качил на някакъв мотоциклет и бе изчезнал в нощта. Всичко, което би отклонило подозренията от Алек.
— Добре ли сте? – попита шерифът. Лицето ви е някак…
Смачкано? Робин подръпна страните си с пръсти, сякаш да
изглади всякакви следи от емоции. По дяволите.
— Добре съм.
— Има ли нещо, което искате да ми кажете? – попита след няколко секунди той.
Робин отново се почуди дали да не му разкаже за предишната нощ. И още веднъж лоялността към семейството й надделя.
— Не – заяви накрая тя. – Нищо.
— Изглежда, че Касиди отбелязва голям напредък – съобщи Робин на сестра си, докато пътуваха към дома. Докторът каза, че ако кара с тази скорост, може да я изпишат до края на седмицата.
Което извиква въпроса… къде точно ще отиде? – попита Мелани. – Зная, че казах, че може да се прибере вкъщи с мен, но нямах предвид завинаги. Моето тегло си ми е достатъчно.
Робин се замисли за момент над въпроса. Мелани звучеше разумно. А и Касиди бе признала, че се бои от Ландън. Огромният й нов дом бе местопрестъпление, майка й беше мъртва, а пастрокът й в кома. Самата тя не искаше да има нищо общо с биологичния си баща, появил се неочаквано. Баба й и дядо й бяха Бог знае къде. И значи, оставаше само вариантът с приемно семейство.
Или пък аз, помисли си Робин. Дали наистина бе готова да вземе детето на Тара със себе си в Лос Анджелис, да живее с нея? Какво щеше да си помисли Блейк за това?
— Виж. Има нещо, за което трябва да говоря с теб. Отнася се за Ландън.
— Какво за него?
— Видях го. Снощи.
Раменете на Мелани се стегнаха. Тя рязко изви волана и спря колата отстрани на пътя, изключи двигателя и се обърна с лице към сестра си.
— Какво точно видя?
— Видях го да слиза по стълбите и да излиза от къщата. Последвах го. Не може ли да оставим климатика пуснат? Толкова е горещо…
— Последвала си го – повтори Мелани, без да обръща внимание на молбата й.
— Минаваше полунощ. Безпокоях се…
— Била си любопитна – поправи я Мелани. – Има разлика.
Робин разказа на сестра си как Ландън чакаше край пътя, за мотоциклета, на който се качи. Дланите на сестра й в скута се свиха в юмруци.
— Помогни ми оттук нататък, Мелани. Опитвам се да разбера.
— Опитите ти да разбереш ще пъхнат сина ми зад решетките. Сигурна съм, че на шерифа лиги са му потекли, като е чул това.
— Не съм му казала нищо.
— Наистина ли? – Мелани тутакси си отдъхна. – Е, така става, струва ми се. Благодаря ти. – Тя отново запали двигателя и потегли толкова рязко, че Робин едва не си удари главата в предното стъкло, въпреки предпазния колан. Никоя от сестрите не обели повече и дума до края на пътуването. – Кой, по дяволите, е този? – обади се първа Мелани, щом завиха по „Лари лейн“.