Робин погледна към белия лексус, последен модел, застанал на алеята на сестра й. Погледът й се плъзна към мъжа вътре, който тревожно се взираше към тях.
— О, Боже мой.
— Познаваш ли го? – попита Мелани.
— Не мога да повярвам – изрече Робин, едва разпознавайки собствения си глас. – Това е Блейк.
17
Не можеше да спре да го гледа.
Вървяха надолу по пътя, по същия маршрут, по който бяха поели предишния ден със сестра й. На всеки няколко секунди Робин го поглеждаше крадешком, само за да се увери, че наистина бе там, че не беше плод на развинтеното й въображение.
Бяха разменили едва няколко изречения, откакто бе слязла от колата. Искаше й се да се хвърли в прегръдките му и да покрие красивото му лице с целувки, ала нещо в твърдата му поза, в положението на челюстта му, в безизразния му поглед, я бе спряло и накарало да пази дистанция. „Слава Богу, че си тук“, щеше й се да извика.
— Какво правиш тук? – попита вместо това и го прегърна толкова непохватно, че устните на Блейк се разминаха с нейните и се плъзнаха отстрани по косата й.
— Наистина ли трябва да питаш?
— Доколкото разбирам, това е годеникът – отбеляза Мелани, без да чака да я представят, подмина ги и се отправи към вратата.
— Приятно ми е да се запознаем – подвикна след нея Блейк.
— Кога пристигна? – попита Робин.
Той си погледна часовника.
— Преди около половин час. Почуках, но никой не ми отвори. Поколебах се дали да не дойда в болницата, но реших, че нищо не пречи да почакам и тук.
Робин вдигна очи към стаята на Ландън и го видя да се взира в тях от прозореца на втория етаж.
— Сигурно си се опекъл на тази жега.
— Добре съм. Как е баща ти?
— Не е добре.
— Съжалявам.
— Обаче Касиди изглежда се възстановява, и това е нещо. – Робин погледна към къщата на баща си, оградена от жълтата полицейска лента. – Това е къщата…
— Така си и помислих.
— Извинявай. Предполагам, че е очевидно. – Толкова, колкото и дистанцията помежду ни, мина й през ума.
— Не е нужно да се извиняваш.
Откога бяха станали толкова сковани, толкова официални един с друг? Робин усети струйка пот да се стича по врата й, но Блейк изглежда беше наред. Както винаги, той изглеждаше страхотно с чистата си синя риза и панталони в цвят каки.
— Държиш ли се? – попита той.
— Аз ли? Добре съм.
— Изглеждаш изтощена.
Робин вдигна ръка към косата си, сякаш разчорлените й къдрици бяха източникът на умората й.
— Жаден ли си? Искаш ли да влезем вътре, да пийнеш нещо студено?
— Не, добре съм. Предпочитам да се поразходя, да се поразтъпча, ако не възразяваш.
— Разходка звучи чудесно.
Робин закрачи по дългата алея, Блейк я настигна и тръгна редом с нея. Тя жадуваше да хване ръката му, да го привлече към себе си, но се задоволи със случайното докосване на дланта му, докато вървяха. Приличаме на непознати, помисли си тя.
И може би бяха точно такива.
— Май си шокирана от присъствието ми – каза той след няколко минути напрегнато мълчание.
— Май да.
— Защо това те изненадва?
Въпросът я завари неподготвена. Може би, защото не сме разговаряли от дни. Може би, защото не отговори на нито едно от съобщенията ми.
— Не ми каза, че идваш – избра най-неангажиращия отговор тя.
— А ти не ми каза, че заминаваш – изтъкна той.
— Какво? – Защо той повдигаше тази тема сега? – Обадих се в офиса ти – напомни му тя.
— И си оставила съобщение на секретарката ми. Казала си й, че се налага да се прибереш у дома, поради спешен случай в семейството.
— Което бе самата истина.
— Но също така, доста меко казано, не мислиш ли?
— Да, добре. Но тогава всъщност не знаех какво точно се е случило и не исках да те тревожа…
— Искаш да кажеш, че си мислила и за мен?
— Ами, не, предполагам, че за нищо не съм мислила. – Какво става? Защо водим този разговор? Защо имам чувството, че трябва да се оправдавам? – Добре. Виж. Може би трябваше да настоявам да говоря с теб, преди да тръгна. Съжалявам, ако съм накърнила чувствата ти, но няколко пъти разговаряхме оттогава насам, и…
— Мислиш, че става въпрос за наранени чувства? – прекъсна я той.
— Честно казано, не зная за какво става въпрос. – Тя спря, понеже осъзна, че Блейк вече не е до нея. Обърна се и го видя на няколко крачки назад, застанал неподвижно. – Какво има? – върна се до него тя.
— Ти ми кажи.
Наистина ли?