— Не съм ти някое момиченце с комплекси относно татко си.
— Никой не е казал, че си такова момиченце.
— Нима? А какво всъщност казваш?
— Казвам, че никога не бих ти изневерил.
— Всички мъже изневеряват – чу гласа на Тара тя.
— Трябва да ми вярваш.
— Добре.
— Добре? – повтори Блейк. – Какво значи това?
Робин заби поглед в земята. Думите му се завъртяха в главата й като рой побеснели пчели.
— Не зная.
Тя дочу някакъв тътен в далечината и за момент си помисли, че може да е гръмотевица. Което би било добре. Гръмотевицата означаваше дъжд. А малко дъжд би поохладил нещата, би им дал възможност да си поемат дъх. Чак когато тътенът се приближи, тя осъзна, че идва от мотоциклет.
Огромната машина намали, щом мина покрай тях. Същият, който взе Ландън снощи? Водачът беше без шлем и това позволи на Робин да зърне силно загорялото му лице и пясъчнорусата коса, падаща над дълбоко разположените тъмни очи. Ръцете му, протегнати напред към ръкохватките, се подаваха голи и мускулести изпод черния кожен елек без ръкави. В следващия миг той даде газ и моторът изчезна по пътя.
— Познаваш ли го? – попита Блейк.
Робин поклати глава.
— Трябва да се връщаме.
Тя се обърна и се забърза обратно. Блейк я последва.
Мъжът с мотора не се виждаше никакъв, когато наближиха алеята пред къщата им.
Постояха няколко секунди в мълчание. Робин съзнаваше, че Ландън ги наблюдава от прозореца си.
— Искаш ли да си тръгна? – попита Блейк.
— Искам да постъпиш така, както смяташ за редно.
— По дяволите, Робин. Питам ти какво искаш.
Робин се взря в лицето му и зърна отражението на баща си да пада като сянка над очите му. Трябваше да събере цялата си решителност, за да отпъди този образ, но така и не успя напълно да го прогони. Накрая все пак каза:
— Искам да останеш.
18
Тръгнаха за болницата малко преди десет на следващата сутрин.
— Някой изглежда щастлив – отбеляза Мелани, докато сядаше на задната седалка в колата на Блейк. – Приемам, че двамата сте спали добре.
— Така е – потвърди от предната седалка Робин, закопчавайки ухилена колана си.
— Леглото беше ли достатъчно голямо за двама ви?
— Справихме се – коментира Блейк.
— Да се надяваме, че сте се справили тихичко. Момчетата в пубертета са доста впечатлителни, както предполагам знаете.
— Мисля, че бяхме доста тихи – с лекота й отвърна Блейк. Какво ще кажеш, Робин?
Робин се усмихна. В интерес на истината, бяха заспали веднага. И двамата бяха напълно изтощени – Блейк от дългото си пътуване, Робин от събитията през деня, а и двамата от усилието да заобикалят уловките, заложени им от Мелани. Успяха да си разменят само няколко нежни целувки и ласки, преди да бъдат повалени от умората и безспирното поклащане в съседната стая. Робин бе легнала до него, обгърната от уютната му прегръдка и успокояващия ритъм на сърцето му в гърба си.
— Аз не съм баща ти бе й казал той. – Трябва да престанеш да го проектираш върху мен. Трябва да ми вярваш.
Беше прав, разбира се.
Но нямаше да е лесно. За да го направи, щеше да се наложи да изостави единственото, което я свързваше с баща й, да разхлаби здравата връзка с миналото си. Можеше ли да го стори?
Искаше ли?
Макар и разрушителни, познатите модели създаваха един вътрешен покой. Като терапевт, тя знаеше, че опитите за промяна, за освобождаване от утвърдените навици, обикновено биваха съпроводени от противоположните инстинкти за задържане, за бягство в сферата на познатото.
Миналото е винаги с нас.
Но трябваше ли да бъде така?
Беше се събудила от допира на устните на Блейк до рамото си, от ръцете му, обгърнали гърдите й. Сънуваше ли? Само след секунди той вече вдигаше нощницата й и нежно проникваше в нея, с лице, заровено в основата на врата й. Поклащаха се едновременно, несъзнателно следвайки клатенето, донасящо се от съседната стая. Ако това е сън, помисли си Робин, то той е най-добрият, който съм имала от доста време насам.
Само че, сега вече нямаше съмнение, че са будни. И вместо топлия дъх на Блейк върху врата си, чувстваше само нервните въздишки на Мелани от задната седалка.
— Всичко наред ли е там отзад? – попита Блейк, поглеждайки в огледалото.
— Всичко е тип-топ – отговори Мелани.
— Да разбирам ли, че Ландън няма да ни придружи?
— Ландън не си пада много по болниците.
— Не познавам хора, които да си падат – отбеляза Блейк и подкара надолу по алеята. – Казвайте накъде да карам – обади се той, когато стигнаха пътя.