— С удоволствие – отзова се Мелани.
Робин изпусна една въздишка.
— Може ли да оставим сарказма за няколко часа, моля?
Мелани се ухили.
— О, я стига. – Тя се приведе напред към Блейк. – Я кажи, Блейк. Сестра ми постоянно ли е лишена от чувство за хумор?
— А ти винаги ли си толкова сърдита? – не й остана длъжен той.
— Мислиш, че съм сърдита?
— Не си ли?
— Може и да съм – изненада тя Робин с отговора си. – Ти нямаше ли да си, ако сестра ти подозираше, че синът ти е убиец?
— Какво? – стресна се Робин. – Никога не съм казвала подобно нещо.
— Не и с толкова много думи. Но би предпочела убиецът да е по-скоро Ландън, отколкото скъпоценния ти Алек.
— Ако наистина мислех, че Ландън е убиец – възрази Робин, заобикаляйки същинския въпрос, – нямаше ли да ме е страх да спя под един покрив с него?
— Не непременно – заяви Мелани така спокойно, сякаш обсъждаха времето. Искам да кажа, дори и да е застрелял всички останали, няма причина да убива и теб. Освен ако причината не е, че си пълна досада – добави неочаквано. – Видя ли какво имам предвид, Блейк? – Даже не се усмихна от любезност.
Блейк стисна ръката на Робин, за да й внуши да не отговаря на заяждането на Мелани.
— Имаш ли представа колко време ще останеш в Ред Блъф, Блейк? – попита Мелани.
— Предполагам, че ще зависи от събитията.
— Тоест, зависи от това колко време ще му отнеме на баща ми да умре – уточни Мелани. – В службата нямат ли нищо против? – продължи, без да чака отговор на предишния си въпрос.
— Взел съм си компютъра, взел съм си и телефона – каза той. – Мога да работя откъдето си поискам.
— Бихме могли да се преместим в хотел, ако предпочиташ – предложи Робин.
— Да бе, няма да е лошо. – Мелани се облегна назад. – Пресата и без това май загуби интерес. Тук завий наляво. След две пресечки надясно.
Остатъкът от пътя изминаха в мълчание. За пръв път от дни насам Робин се почувства по-добре при мисълта да напусне къщата на сестра си. Петнайсет минути по-късно влязоха в паркинга на болницата. А след още пет минути отвориха вратата към стаята на баща й.
Една жена – тъмнокоса, елегантна, в средата на петдесетте – седеше на стола до леглото на Грег Дейвис, а протегнатата й дясна ръка бе положена върху чаршафа, покриващ тялото му. Щом чу вратата да се отваря, тя скочи на крака.
— Коя сте вие? – поиска да узнае Мелани, преди още Робин да успее да попита каквото и да било.
Жената бе висока около метър и седемдесет и слаба. Косата й бе прибрана в кок в основата на врата, а копчетата на сакото й бяха изпънати над пълния бюст. Очевидно беше плакала.
— Казвам се Джаки Инграм. Вие сигурно сте дъщерите на Грег. Тя отмести поглед от Мелани към Робин, устните й потрепериха от усилието да се усмихне.
— А каква е вашата връзка с нашия баща? – настоя отново Мелани.
— Аз съм неговата секретарка.
— О. Значи сте спали с него – заключи Мелани.
— Какво? Не…
— О, моля ви. Той спи с всичките си секретарки. За него въпросът бе принципен.
Джаки Инграм доби вид, сякаш не знаеше да се смее ли, или да плаче.
Сестра ми има този ефект върху хората, помисли си Робин и почувства искрена жалост към жената.
— Трябва да вървя.
— Да, най-добре – съгласи се Мелани.
Джаки Инграм изхвърча от стаята.
— Това беше ли необходимо наистина? – попита Робин, когато вратата се затвори зад нея.
— Навярно не – отговори Мелани. – Но пък беше забавно. Хайде де, признай, че изражението й беше смешно.
— Наистина ли мислиш, че е…
— Чукала скъпия ни стар татко? Без всяко съмнение. Според клюките, съпругът й разбрал за аферата преди няколко седмици и изсипал какви ли не заплахи. Питай шериф Прескът, ако не вярваш на мен.
— Значи съпругът й е сред заподозрените?
— Убедена съм, че в списъка има няколко съпрузи. Не е ли така, тате? – Мелани се доближи до леглото му. Много хора ти имаха зъб, нали? Не само членовете на семейството ти. – Тя хвърли поглед през рамо към Блейк. – И в случай че се чудиш кой е този човек, това е годеникът на Робии.
Блейк се доближи до леглото.
— Красавец, нали? – Мелани имаше предвид баща си. – На времето е бил голям пич.
От гърдите на Грег Дейвис се изтръгна дълбок стон, после още един.
— Татко? – доближи го предпазливо Робин. – Татко, чуваш ли ни?
— Дали да не извикаме сестрата? – обади се Блейк.
Сестрата потвърди, че през нощта е имало признаци, че баща им може би възвръща съзнанието си, но ги предупреди да не възлагат големи надежди. Той все още бе в критично състояние. Дори и да се събудеше, мозъкът му бе претърпял тежка травма и щяло да бъде истинско чудо, ако оживее, да не говорим, да стане отново предишния човек.