„Моля ти се, не ми казвай какво да правя. Ти не си тук. Отдавна те няма.“
Е, не й трябваше много време – помисли си Робин, чувствайки как всеки мускул в тялото й се напряга. Все същият рефрен, откакто майка им бе починала.
„Просто ми кажи какво се е случило.“
„Казах ти. Прилича на нахлуване в дома им.“
„Какво точно означава това? Полицията знае ли кой го е извършил? Имат ли някакви следи или заподозрени?“
„Не са ми докладвали.“
„Говорила ли си с Алек?“
„Звънях му. Не отговори на нито едно от съобщенията ми.“
„Ще опитам аз да се свържа с него.“
„Ще си дойдеш ли вкъщи, или не?“
„Не зная. Ще трябва да уредя някои неща, да видя какви полети има, какви автобуси… Може да отнеме време.“ „Чудесно. Както искаш. Ти си решаваш.“
Робин се отпусна на леглото, положи глава в дланите си и се втренчи в износения бежово-кафяв килим. Колкото и пъти да си припомняше разговора със сестра си, така и нищо не проумяваше. Приличаше на натрапчив сън, който изчезва от паметта ти в мига, в който се опиташ да го осъзнаеш.
Остана така неподвижна, докато не почувства как стомахът й почва да стърже. Не беше яла прилична храна от вчера на обяд, когато хапна супа и сандвич. Може би нямаше да е зле да си вземе нещо за закуска, преди да потегли с автобуса. Кой знае кога пак щеше да има възможност да се храни, щом веднъж пристигне в Ред Блъф. Напъха босите си крака в маратонките, взе си чантата, включи мобилния телефон и се отправи към вратата, припомняйки си смътно, че на улицата отсреща бе забелязала една закусвалня.
Тъкмо посягаше към дръжката на вратата, когато телефонът звънна.
— Блейк? – каза, вдигайки телефона до ухото си, без да погледне кой се обажда.
— Алек – поправи я брат й. – Какво става?
— Говорил ли си с Мелани?
— Реших да се обадя първо на теб. Какво има?
— Подготви се за лоши новини.
— Подготвен съм.
Робин си пое дълбоко дъх.
— Татко е бил прострелян.
Настана кратко мълчание, последвано от нервен смях.
— Това някакъв майтап ли е?
— Не е майтап. Той е жив, но вероятно не задълго.
— Тара ли го е направила?
— Не. – Тя потисна усмивката си. И нейната първа мисъл беше такава. – Тя също е била простреляна.
— Тара е била простреляна?
— И Касиди също.
— Тара е била простреляна? – повтори Алек. – Как е тя?
— Не зная. Когато говорих с Мелани, беше в операционната.
— Не разбирам. Какво се е случило?
— Мелани казва, че изглежда като да е нахлуване в дома им.
— Уау. – Отново мълчание. Робин си представи как брат й, по-млад от нея с три години, вдига ръка към лицето си и разтрива брадичка, както винаги правеше, когато беше разстроен.
— Предполагам, че така им се пада, като вдигнаха най-голямата шибана къща в града.
— Аз пътувам натам сега. Може би и ти трябва да дойдеш.
— Не, не е добра идея.
Робин се опитваше да измисли нещо, с което да придума брат си да дойде в Ред Блъф, когато осъзна, че той вече не е на линия. Тя прибра телефона в чантата си, решавайки да му се обади пак, когато разполага с повече информация, а той пък – с повече време да помисли.
Отвори вратата на мотелската стая и излезе на паркинга. Жегата тутакси обви раменете й като одеяло. Средата на април, още нямаше осем часът сутринта, а термометърът вече надхвърляше двайсет и седем градуса. В Ред Блъф щеше да е още по-горещо. Там средната температура бе по-висока от трийсет и два градуса сто дни в годината. Само при мисълта за това сърдечният й ритъм се ускори.
— Добре, запази спокойствие – прошепна на себе си, докато пресичаше улицата към закусвалнята в стил от петдесетте години. – Заведението не е подходящо място за паник атаки. – Докато се бореше с тежката стъклена врата обаче, тревожните вълни я заляха. Промъкна се странично в едно сепаре до прозореца, удари си ръката в малкия джубокс отстрани на масата, и изохка.
— Добре ли сте? – попита сервитьорката, пристигнала с кана горещо кафе.
— Ще се оправя – измънка Робин, опитвайки се да открие по изпомачканата седалка от изкуствена кожа място, на което нямаше да залепне. – Веднага, щом пия от това.
Сервитьорката й наля чаша кафе.
— Искате ли меню?
— Не. Само кафе. – Робин се пресегна към чашата, но отново прибра ръцете си в скута, понеже забеляза, че треперят. Озърна се към плота, който се простираше по дължината на едната стена. Три от петте високи столчета пред него бяха заети от мъже с тежки на вид колани за инструменти, окачени на кръстовете им. Специалитетите на заведението бяха изписани с черна боя върху дългото огледало от другата страна. Мелби. Палачинки с боровинки. Гофрети. Омлети с плънка. – Имате ли понички?