— Уау, „увъртания и казуистики“. Впечатляващи думички.
— Какво ще кажеш за „простотии“? Тази дума повече ли ти харесва? – заяде се Мелани.
Алек се завъртя на мястото си и извърна поглед към задната седалка.
— Вижте. Разбирам, че сте загрижени и съм ви благодарен.
— Не се нуждаем нито от разбирането, нито от благодарностите ти – отсече Мелани.
— Аз пък нямам нужда от кръстосан разпит – Алек се обърна отново с лице към предното стъкло.
— За Бога, Алек! – възкликна Робин. Защо създаваше толкова трудности? Възможно ли бе да е виновен? – Ние сме едно семейство. Искаме само да ти помогнем.
— Не можете. Повярвайте, колкото по-малко знаете, толкова по-добре.
— Какво означава това? – попитаха в един глас Робин и Мелани.
— Мисля, че сме гледали достатъчно серии на „Закон и ред“, за да знаем, че всичко, което ви кажа, може да бъде използвано срещу мен в съда. Ако ме арестуват и това действително стигне до съда, вие ще бъдете призовани и задължени да свидетелствате срещу мен. Прав ли съм? – обърна се той към Блейк.
— Прав си. От друга страна – продължи Блейк, – аз съм твой адвокат. Поне за момента. И всичко, което кажеш на мен, е строго поверително.
Алек въздъхна звучно, облегна се назад, масажирайки нервно челюстта си и затвори очи.
— В такъв случай, ще говорим по-късно – заяви той.
22
— Добре, кой иска питие? – попита Мелани веднага, щом влязоха в къщата.
— За мен бира. – Алек се отправи право към кухнята, сякаш не бяха минали почти шест години, откакто за последно бе тук, и това все още бе неговият дом.
— И за мен – присъедини се Блейк и пусна ключа на колата си върху масичката в антрето.
— Аз съм добре и така – каза Робии.
Само дето не беше добре. Бе обзета от мощна паник атака. С всяка стъпка тревожността забиваше остриетата си в гърдите й, разкъсваше сънната й артерия. Ако не внимаваше, щеше да почне да кърви пред всички.
— Извинете, отивам до банята.
— Добре ли си? – попита Блейк.
— Добре съм. Китайската храна… – Тя се втурна нагоре по стълбите. Чу люшкането на Ландън зад затворената врата на стаята му, докато бързаше към банята.
— По дяволите – измърмори и заключи вратата след себе си. По дяволите, по дяволите, по дяволите. – Добре. Успокой се. Дишай дълбоко. Ще се оправиш.
Обаче всеки път, когато се опиташе да диша, острите ками отново се забиваха в плътта й.
— Успокой се. Успокой се.
Но как можеше да се успокои, след като Алек отказваше да отговори на въпроса какво е правил в Ред Блъф в нощта, когато Тара е била убита, а баща им и Касиди – простреляни, което показваше най-малкото, че крие нещо? Как можеше да се успокои, когато единственият Том Ричардс от Ред Блъф, който се бе преместил в Сан Франциско, бе мъртъв от две години, а това на свой ред означаваше, че най-вероятно брат й и Том бяха едно и също лице? Как можеше да се успокои, когато по всяка вероятност Алек е бил един от стрелците?
Възможно ли бе?
Не, не беше възможно.
Мамка му. Мамка му. Мамка му
Наплиска лицето си със студена вода и се взря в отражението си в огледалото над мивката.
— Тъпа смачкана физиономия – промърмори и притисна длани към лицето си, мъчейки се да изглади издайническите следи на паниката си. – Алек не е направил това – заяви на отражението си тя. Не го е направил.
Сигурно имаше някакво разумно обяснение за отказа му да обясни своите действия.
— Какво? Какво обяснение би могло да има изобщо?
Мамка му Мамка му Мамка му.
— Мамка му! По дяволите!
На вратата на банята се почука.
Робин замръзна.
Още едно почукване, този път по-силно.
— Лельо Робин?
— Ландън? – Ландън? Отключи вратата и я отвори. Шокът да види племенника си, застанал от другата страна, временно прекрати паниката й.
Беше облечен в яркооранжева тениска с логото на Харли-Дейвидсън. Дългата му до раменете коса бе несресана и падаше над очите, които той заби в пода в мига, в който тя отвори вратата.
— Чух викане – измънка той, вторачен в босите си крака, подаващи се изпод протритите подгъви на твърде дългите му джинси.
— О, извинявай – каза тя като проследи погледа му. – Не исках да те стряскам. Аз… ударих си крака.