— Чий проект е това? – бе възразил той. – Твой или мой?
Майка им бе засияла от безмълвна гордост, но Грег Дейвис бе излетял ядосан от стаята. Логичният въпрос на сина му му се бе сторил заплаха за неговия авторитет и той се зарече никога повече да не му помага. Яростта му отново избуя седмица по-късно, когато Алек се прибра, сияещ от щастие, че е получил пет плюс.
— Обзалагам се, че всички останали деца имат шестици – каза презрително баща му. – Заради проклетите дървета. Казах ти. Що за тъп парк е този, дето има само две дървета?
След това Робин видя проекта на Алек в кошчето за боклук под мивката в кухнята, с разрушена катерушка, а картонените дървета бяха разкъсани до неузнаваемост.
Тийнейджърските години на Алек не бяха по-добри. Ако на някой тест той отговореше правилно на девет от десет въпроса, баща му се захващаше за единствения грешен отговор. Ако се класираше втори на атлетическите състезания, биваше мъмрен, затова че не е първи. На постиженията му постоянно се гледаше през призмата на провала, и независимо колко се стараеше, все нещо не му достигаше. Той бе вечното разочарование.
В крайна сметка Алек спря да се старае. Какъв бе смисълът, щом никога нямаше да бъде достатъчно добър? Оценките му спаднаха. Наложи се да повтори последната година. Дори не си даде труда да кандидатства за колеж.
— И какво ще правиш сега? – властно бе попитал баща им. – Собствен бизнес ли ще започнеш? – И продължи, без да чака отговор. – Аз ще ти кажа от какво имаш нужда, за да започнеш собствен бизнес – от капитал и топки. Когато аз започвах, нямах и стотинка, но имах огромни топки. А ти не притежаваш нито едното. Май ще трябва да работиш за мен на пълен работен ден. И не очаквай никакви привилегии, задето си ми син.
Всъщност, Алек надали беше очаквал от баща си нещо друго, освен унижение. А дори и да бе таил надежда, че Грег Дейвис щеше по някакво чудо да се превърне в негов ментор, бързо се бе отърсил от тази илюзия. Човекът не прояви ни най-малка склонност да сподели със сина си каквото и да било от нещата, които бе научил през годините. Ролята на Алек бързо бе сведена до тази на момче за всичко, което изпълнява заповедите на баща си и търпи ежедневните му тиради.
Робин си спомни как един ден се бе отбила в офиса, за да подпише баща й някакъв формуляр за кандидатстването й. Тогава тя чу как на висок глас Грег Дейвис се кара на сина си, без да го е грижа, че в чакалнята пред кабинета чакаха двама клиенти, мъж и жена.
— Някои мъже не бива да имат синове – дочу как жената прошепва на мъжа.
Той кимна.
— Чувал съм, че този тук изяжда малките си.
Баща ми, канибалът, помисли си Робин сега и усети как Блейк приплъзва ръката си от кръста й, докато се обръща по гръб и се отдава на съня.
Единственият светъл миг в живота на Алек бе Тара.
Те се познаваха от години, в резултат на приятелството на Тара и Робин. Въпреки че Тара бе няколко години по-голяма от Алек, тя никога не се бе отнасяла към него снизходително. Изглеждаше, че цени мнението му и редовно търсеше съвета му, както по отношение на момчетата, с които се срещаше, така и за дрехите, които носеше.
— Защо изобщо го питаш? – се бе троснал веднъж на минаване баща им. – Той от нищо не разбира.
— Нищо подобно – бе отговорила тя. – Много даже разбира. Вие сте тиранин, господин Д.
Робин бе затаила дъх в очакване баща й да избухне и да изгони Тара. Вместо това, той се бе разсмял.
— Това момиче е същински фойерверк – бе казал на вечеря.
Робин бе разбрала, че брат й е влюбен в Тара, дори преди самия него. Няколкото момичета, с които се бе срещал, напомняха за нея. Всичките със сини очи, дълга, права кестенява коса, слаби, атлетични тела. Но тези авантюри никога не продължаваха дълго.
— Какво не беше наред с тази? – попита го Тара след поредното скъсване.
Алек бе свил рамене.
— Не зная. Просто не беше… Не зная.
Не беше ти, бе отговорила наум Робин, вторачена в брат си. Дори и да знаеше, че Алек си пада по нея, Тара нищо не бе споменала на Робин. Но как може да не е знаела?
— Е, Алек, какво мислиш за Дилън Кембъл? – попита го Тара, когато двамата с Дилън бяха почнали да се срещат.
— Не го харесвам особено – бързо отговори Алек. – Малко е груб.
— Зная – разсмя се Тара. – Точно това харесвам в него.
Тара се омъжи за Дилън и Алек не пророни и дума повече против него, докато един ден тя не се появи в къщата им, цялата в синини и с бебето си в ръце.
— Трябва да го напуснеш – бе казал простичко той. – Иначе ще те убие.
А сега Тара бе мъртва.
Но не Дилън Кембъл я бе убил.