Дали не беше Алек?
— Може ли да поговоря с теб за минута? – Алек бе попитал Робин една нощ. Беше се прибрала вкъщи от Бъркли за пролетната ваканция. Седяха в задния двор и се взираха в хилядите звезди, окръжаващи пълната луна, като лунички. – Става въпрос за Тара.
— Какво за нея?
— Мислиш ли, че тя би…?
— Дали мисля, че тя би какво? – попита Робин, но всъщност нямаше нужда да чува останалата част от въпроса, за да разбере за какво става дума.
— Мислиш ли, че… искам да кажа, сега, когато Дилън е извън картинката, слава Богу… ако аз…
— … я поканиш на среща?
— Мислиш ли, че ще дойде?
Робин се бе засмяла.
— Мисля, че би била глупачка да откаже.
Тара не беше глупачка.
— Не разбирам – изсумтя тогава Грег Дейвис. – Такова момиче. Какво, по дяволите, вижда в никаквец като Алек?
— Алек не е никаквец – бе възразила майката на Робин. – Той е мил и чувствителен…
— Той е проклет слабак. А това момиче има нужда от мъж.
Сега Робин се запита дали още тогава баща й не бе хвърлил око на Тара, дали нарочно не бе саботирал собствения си син.
Някои мъже не бива да имат синове.
Чувал съм, че този тук изяжда малките си.
Тя се надигна в леглото, като внимаваше да не събуди Блейк. Взря се в красивото му лице, с полуотворена в съня уста, в страните и челюстта, които вече бяха почнали да брадясват. Той бе толкова мил във всичко, толкова търпелив и разбиращ. Дори и да бе обезпокоен, че Алек бе избягал с колата му – а как би могъл да не е? – той не си го изкара на нея. За разлика от баща й, който винаги намираше начин да обвини всеки друг, когато нещо не ставаше на неговата, Блейк бе споделил част от отговорността за стореното от Алек.
— Не биваше да оставям ключовете си, така че да може лесно да ги вземе – бе казал великодушно той.
— Нямаше как да знаеш, че ще направи нещо подобно.
— Трябваше поне да допусна възможността. Беше небрежно от моя страна.
Тя се пресегна и нежно отмахна няколко разпилени кичура от очите му. Той беше прав – нямаше нищо общо с баща й. Изобщо не си приличаха.
И все пак, не можеше да обвинява баща си за всичко, колкото и да се изкушаваше. И тя вече не беше дете. В един момент човек трябва да порасне и да почне сам да поема отговорност за постъпките си. Не може вечно да обвинява родителите си.
Нима не повтаряше редовно това на клиентите си?
Излиза, че в крайна сметка, не бе чак толкова лош терапевт.
Опитай се да не забравиш тази мисъл на сутринта, каза си Робин и тъкмо се канеше да си легне отново, когато й се счу стържене на гуми по чакъл. Стана от леглото и отвори прозореца, мъчейки се да долови нещо повече.
Дали бе чула нещо изобщо?
След няколко секунди се разнесе звук от затваряне на врата на кола.
В следващия миг Робин се спусна надолу по стълбите и отвори външната врата. Излезе и се взря в тъмнината.
Насреща й бавно се появи някаква фигура.
Брат й.
Слава Богу.
Завладяха я куп противоречиви емоции – гняв, благодарност, страх. Но над всичко – облекчение. Тя избухна в сълзи.
— Алек, какво, по дяволите…
Той спря на няколко крачки от нея и въздъхна тежко.
— Ела с мен каза той.
24
— Къде отиваме? – рязко попита тя. – И къде, за Бога, беше?
Алек вече бе поел по алеята към пътя. Робин трябваше да подтичва, за да го настигне.
— Къде беше? – попита отново, когато се изравни с него. – Поболяхме се от притеснения. Защо не си вдигаше телефона?
— Нямам телефон. – Той пъхна ръце дълбоко в джобовете на джинсите си, без да я поглежда.
— Как така нямаш?
— Хвърлих го в една кофа, преди да напусна Сан Франциско.
— Хвърлил си го на боклука?
— Да. Всичко, което кажа ли смяташ да повтаряш?
— Защо ще си изхвърляш телефона? – попита Робин, като се стараеше въпросът й да не прозвучи като повторение.
— Не исках полицията да го проследи – обясни той така, сякаш това бе очевидно.
— Не си искал полицията… – Защо? Какво се боеше, че ще открият?
Алек сви рамене и допря пръст до устните си, оглеждайки се в тъмнината.
— Ш-т – произнесе той само.
— Как така „ш-т“? Не ми шъткай.
— Навсякъде има уши.
— Вече е почти един часът сутринта. Кой мислиш, че ще дебне тук навън?
— О, ще се изненадаш, кой ли не.
— Къде, по дяволите, беше? И къде, по дяволите, отиваш? – попита Робин, когато той свърна наляво по пътя.
— Никъде конкретно.
— Дали случайно не се носим към новата къща на татко?
— Не е чак толкова впечатляваща в тъмното, не мислиш ли? – попита Алек.