Выбрать главу

Бе неин ред да спре на място.

— Ти я нарече най-голямата шибана къща в Ред Блъф.

— Точно така.

— Как би могъл да знаеш, освен, ако не си я виждал?

— Добро предположение.

— Алек…

— Стига де – сопна й се той. – Стига с тези въпроси. Не може ли просто да си направим една приятна вечерна разходка?

— Вечерта бе преди шест часа. Ще ми кажеш ли къде си бил оттогава досега? Как можа просто така да потеглиш с колата на Блейк? – продължи без прекъсване Робин. – Знаеш ли колко…?

— … глупаво беше това? – довърши въпроса й Алек.

Робин почувства пристъп на вина. „Глупаво“ бе любимата обида на баща им към сина му.

— Беше безразсъдно, Алек – каза тя. – Ами ако шериф Прескът те беше видял…

— О, той ме видя.

— Видял те е?

— Пак го правиш.

— Мамка му, Алек! Какво искаш да кажеш с това, че те е видял?

— Добре, добре. Успокой се. Погледни тук. – Той посочи към пътя.

— Какво да гледам? Не виждам нищо.

— По-долу. Под голямото дърво.

Робин се напрегна да види нещо в тъмното.

— Все още нищо не виждам… Това кола ли е?

— Патрулка, ако не греша.

— Шериф Прескът?

— Или някой от заместниците му. Той беше по петите ми, откакто напуснах къщата следобед.

— Знаел си, че те наблюдава, когато си взел колата на Блейк?

— Не, отначало не. Но тук сме по средата на нищото. Не е трудно да забележиш, че те следят.

Робин се пльосна на тревата отстрани на пътя.

— Няма да направя и крачка, докато не ми кажеш какво става.

Алек се отпусна до нея, кръстоса крака и взе да къса тревичките около себе си.

— Съжалявам. Нямах намерение да взимам колата на годеника ти, честна дума.

— Тогава защо го направи?

— Не зная. Бях изтощен, объркан. Да съм пак в тази къща, да видя стария килер, Мелани, да чувам отново как Ландън се клати. Предполагам, че се паникьосах.

Робин кимна. Тя много добре разбираше паниката.

— Видях ключовете на Блейк на масичката пред вратата и в следващия миг бях вече зад волана – страхотна кола, между другото, – и отпраших към магистралата. Докато не видях патрулната кола в огледалото и не реших, че идеята не е чак толкова добра в крайна сметка.

— Но не се прибра у дома.

— Това не е моят дом.

Робин въздъхна раздразнено.

— Знаеш какво имам предвид.

— Да, зная. И съжалявам, че взех колата на Блейк, както и, че не се свързах с вас. Не беше разумно, най-малкото.

— Да, много те бива да казваш само най-малкото. Това ли е всичко? Просто си се поразходил с колата?

Той въздъхна.

— Отидох в Уолмарт[11].

— Отишъл си в Уолмарт? – повтори тя, преди да успее да спре въпроса си.

Имах нужда от дрехи, бельо, четка за зъби. Такива неща. Прецених, че е по-добре да си ги купя, щом ще поостана известно време тук. А ако трябва да съм честен, надявах се да се измъкна от този полицай или поне да го отегча до смърт. Прекарах часове в шибания магазин. Обзалагам се, че мога да кажа наизуст цените на всички стоки по тъпите им рафтове.

— Уолмарт не е отворен цяла нощ. Къде отиде, след като затвориха? Да видиш татко ли?

— Майтапиш ли се? – Алек доби искрено шокиран вид. Взе да се чеше по брадата. – Това е последното шибано място, на което бих отишъл.

— Къде отиде тогава?

— Ами, в тоя момент бях доста гладен и тъкмо се чудех, дали да не се върна вкъщи. Обаче се сетих, че Мелани спомена нещо за ход-дог и боб, което никак не ми бе по вкуса, така че се отправих към новия суши ресторант на улица „Алоха“. Била ли си там?

Бил си в суши ресторант? – повтори мълком Робин и прехапа долната си устна, за да не го изкаже на глас.

— Добър е. Останах изненадан. – Той подхвърли цяла шепа тревички във въздуха. Те изчезнаха в тъмнината. – Както и да е, патрулката се оказа паркирана малко по-надолу по улицата, когато излязох, и макар да бях изоставил вече плановете си за бягство, все още не бях готов да се прибера. Затова отидох на кино. Гледах тоя, новия, с Мелиса Маккарти. Тя е страхотна. Останах и го изгледах два пъти. Всъщност излязох и си купих втори билет. Не исках шерифът да ме арестува, задето съм влязъл гратис.

— Да разбирам ли, че те все още са те чакали, когато си излязъл от киното?

— Те навярно са се надявали за някакво преследване по магистрала 5. Нещо, за което да могат един ден да разказват на внуците си. Но аз нямах сърце за това, така че просто пообиколих насам-натам, докато не си легнаха всички, и се върнах. Добре ли е така? Доволна ли си? – Той се изправи на крака и изтръска задника си от тревата. – Напомни ми да си взема покупките от колата, когато се приберем.

вернуться

11

Верига супермаркети. – Б.пр.