Робин се изправи, препъвайки се.
— Към Канада ли се беше отправил, когато полицията те засече? – попита тя, щом се отправиха към къщата.
— Британска Колумбия[12] е едно от любимите ми места – отвърна Алек. – Двамата с Тара си мислехме един ден да се преместим там.
При споменаването на името на Тара, Робин затаи дъх и почака той да продължи.
— С Мелани спогаждате ли се? – попита той вместо това.
— Да, предполагам – отвърна тя. – Не се е променила много.
— Хората не се променят, Робин. Ти си терапевт. Би трябвало да го знаеш.
— Честно казано…
— О, моля те. Не бъди честна. Сестра ни е путка и ти го знаеш.
Робин преглътна възклицанието си при тази дума. Тя бе любимото определение на Тара, що се отнасяше до Мелани.
— Тара казваше, че Мелани е татко в рокля – каза Алек. – Знаеш от какво има нужда, нали?
— Моля те, не ми казвай, че има нужда от чукане.
Алек се засмя, неволно подритна едно камъче и се наведе да го хване, после го хвърли надалеч в тъмното.
— От колко време не го е правила, според теб, все пак?
— Не бих казала, че съм се замисляла някога по този въпрос.
— Но нали не мислиш, че не го е правила, откакто забременя с Ландън? Искам да кажа, всеки би се смахнал, ако не е правил секс почти две десетилетия, нали така?
— Не мога да си представя…
— Какво? Че го е правила? Или, че не е?
— И двете – отвърна Робин и зави по алеята. – Освен това, тя си беше същата и преди да забременее.
— Каква същата?
— Знаеш каква.
— Искам да чуя ти да го кажеш.
— Не.
— Защо не?
— Защото не е хубаво да наречеш сестра си…
— … путка? Хайде де, можеш да го направиш.
— Няма.
— Предизвиквам те. Двойно те предизвиквам.
Сега вече Робин се разсмя.
— Ти не си добре.
Входната врата се отвори. На прага се появи Мелани, обрамчена от светлината зад нея. Носеше синя памучна пижама и имаше изтощено изражение.
— Какво, по дяволите, става тук?
— Алек се върна – каза Робин, сподавяйки смеха си.
— Това го виждам. Много мило от твоя страна, че се прибра, Алек. Имаш намерение да оповестиш това на целия квартал ли?
— Извинявай – каза Алек. И добави: – Не ти ли казах, че е путка?
— Престани.
Двамата се разкискаха неудържимо.
— Какво ви става? – възнегодува Мелани. – Да не сте пак на десет години?
— Извинявай – съумя да изрече Робин, но Мелани се врътна на пети и изчезна във вътрешността на къщата.
— Ама, че си и ти, Робин – смъмри я Алек. – Сега вече я подлуди.
Робин махна по посока на колата на Блейк.
— Да не си забравиш нещата.
Алек отвори задната врата на лексуса. Тя изскърца протестиращо. Той взе пет-шест големи торби от задната седалка и подаде половината на Робин, като същевременно вдигна очи към стаята на Ландън.
— Май го събудихме.
Робин поклати глава.
— Не. Той постоянно си стои там.
Алек помаха на племенника си. Ландън тутакси изчезна.
— Мислиш ли, че е бил там и в нощта на стрелбата? Че е видял нещо?
Просто любопитство ли бе това, или Алек се страхуваше? – мина й през ума.
— Не зная. Веднъж пробвах да говоря с него, но нямах късмет.
-— Може аз да опитам.
— Алек… – Искаше й се да го попита дали пътищата им с Тара не са се пресекли в Сан Франциско, дали като я е видял отново, не са се отворили стари рани. Ти ли го направи? – питаха очите й. Виновен ли си?
— Какво?
Тя поклати глава.
— Нищо.
Беше късно. Чувстваше се изморена. А ако трябваше да бъде напълно честна със себе си, боеше се от отговора на Алек.
25
Юридическата кантора на Макалистър и съдружници се намираше на втория етаж в една червена тухлена сграда на ъгъла на „Мейн“ и „Критъндън“, на половин пресечка от яркосинята двуетажна бетонна сграда, в която се помещаваше „Дейвис дивелъпърс“. Мелани паркира по средата между двете. Двете сестри и брат им слязоха от колата почти едновременно.
Робин погледна към офиса на баща си.
— Какво мислите, че ще стане с бизнеса на татко, ако…? – Въпросът й увисна недовършен.
— … той умре? – довърши вместо нея Алек. – Струва ми се, че трябва да кажеш, когато, а не ако.
— Нека се тревожим за това, ако и когато ни дойде до главата – каза Мелани и отвори входната врата на тухлената сграда.
— Мисля, че помня Джеф Макалистър – обади се Алек, когато поеха по стръмното стълбище към кантората. – Един нисичък, нали?