— Миниатюрен. Татко казваше, че топките му били по-големи от Макалистър.
— Човекът е поет – отбеляза Алек.
Мелани бутна вратата и отвори, без да чука.
— Дошли сме да се видим с Джеф Макалистър – съобщи тя на младата жена зад старомодното дървено бюро. – Аз съм Мелани Дейвис. Това е брат ми, Алек, и сестра ми, Робин.
Младата жена се засмя, разкривайки две големи трапчинки и изпъкнал горен венец.
— Ще уведомя господин Макалистър, че сте тук. Ако желаете да поседнете… – Тя посочи четирите бели пластмасови стола, разположени два по два до млечнобелите стени, покрити с афоризми в рамки: „Най-тъмно е преди зазоряване“, гласеше един, „Всеки има право на поне един добър ден“, започваше друг, „но този не е твоят“.
Не може да се каже, че вдъхват увереност, помисли си Робин.
— Ще постоим прави – заяви Мелани, навярно мислейки същото като сестра си.
— Сигурна ли си, че е истински адвокат?
— Тук не ти е Лос Анджелис – напомни й Мелани.
Робин жадуваше да седне. През остатъка от нощта се бе въртяла и мятала, тревожеше се за Алек, за баща им, за Касиди, за всичко, което се беше случило и което можеше да се случи, и не бе в състояние да заспи. Колкото и да нямаше търпение да напусне Ред Блъф, как можеше да си тръгне, преди да разберат какво бе станало? Най-малкото, трябваше да знае до каква степен брат й бе въвлечен.
Първата работа на Мелани сутринта бе да се обади на Джеф Макалистър и той се бе съгласил да ги приеме в един часа следобед. Блейк имаше назначен конферентен разговор за два часа, така че нямаше да ги придружи.
— Ще се справиш – каза той на Робин, когато тръгваха. – Само не забравяй да дишаш.
Не е толкова лесно, помисли си тя сега, докато разглеждаше шестте черно-бели снимки, представящи сцени с родео, окачени на отсрещната стена. Пое си дълбоко дъх четири пъти, бързо едно след друго.
— Пак ли ще припадаш? – попита Мелани.
— Не. Съжалявам. – Съжалявам, че дишам.
— Те са тук – прошепна в телефона рецепционистката, без да си дава труда да спомене имената им.
Само след секунди Джеф Макалистър застана пред тях с протегната за поздрав ръка. Имаше стоманен захват, сякаш за компенсация на ниския си ръст, но на Робин лицето му й се видя приятно. Беше кръгло и насърчително. Тя прецени, че е към средата на шейсетте. Все още притежаваше всичката си коса.
— Много се радвам да се запознаем – каза той. – Всички бяхме потресени, когато научихме за стрелбата. Как е баща ви?
— Не много добре – отговори Мелани. – Изглежда, че брат ми има нужда от адвокат.
Рецепционистката се усмихна срамежливо на Алек.
Мелани метна на младата жена поглед, който казваше: Ти сериозно ли?
Рецепционистката моментално взе да мести някакви книжа по бюрото си, сякаш току-що се бе сетила за нещо важно.
— Оттук, моля. – Макалистър ги поведе към вътрешните кабинети. Неговият беше третият и заемаше ъгъла.
— Вие сте дотук – заяви на сестрите си Алек, когато стигнаха до вратата.
— Ти сериозно ли? – произнесе този път на глас Мелани. Няколко минути по-късно тя не спираше да се ежи, докато двете с Робин се въртяха на неудобните пластмасови столове до рецепцията.
— Да идем за кафе – предложи Робин.
— Не съм жадна.
— Но това може да продължи дълго.
— Ти върви, ако искаш.
— Не. Аз…
Мобилният телефон на Мелани звънна. Тя го извади от чантата си и го вдигна до ухото си.
— Ало? – Лицето й моментално омекна, тя се извърна настрани и наведе брадичка. – Здрасти. Да, добре съм. Не беше лесно. – Тя стана и направи няколко крачки настрани от Робин. – А-ха. Да. Би било чудесно. Добре. Разбира се. Наистина оценявам това. Добре. Ще се видим по-късно. – Върна се на мястото си, пусна телефона обратно в чантата и облегна глава на стената.
— Кой беше това? – попита Робин.
— Никой.
— Явно беше някой.
— Просто приятел.
— Какъв приятел? – Доколкото Робин знаеше, сестра й нямаше никакви приятели. Това бе едно от малкото общи неща между тях двете.
— Един познат. Защо е толкова важно?
— Не е важно. Просто съм любопитна.
— Няма нищо любопитно.
— Мъж ли беше? – настоя Робин, сещайки се за разговора си с Алек от предишната нощ. – Срещаш ли се с някого?
— Сериозно? – попита Мелани. – За това ли си се загрижила? Толкова неща се случват, а ти ме питаш, дали се срещам с някого?
— Срещаш ли се? – попита отново Робин.
Мелани превъртя очи към етажирания таван.
— Не, разбира се, че не. Не ставай смешна.
— Защо да е смешно? Ти все още си млада и привлекателна.