— А синът ми все още е аутист.
— Което не означава, че ти не можеш да имаш социален живот. Я стига. Със сигурност е имало някакви мъже през годините.
— Какво ме питаш? Дали съм имала любовници ли?
— А имала ли си?
Мелани се свлече на стола си и протегна напред дългите си крака, при което дънковата й пола се качи на бедрата.
Татко в рокля, спомни си думите на брат си Робин.
— Имаше няколко – успя да я изненада с отговора си Мелани.
— Наистина ли? Кой?
— Сериозно? – каза отново Мелани.
— Някой, когото познавам?
Настана толкова дълга пауза, че според Робин, Мелани или не я беше чула, или нарочно пренебрегваше въпроса й.
— Помниш ли Стийв Кларк? – попита тя, когато Робин вече не очакваше отговор и отново се колебаеше дали да не иде за кафе.
— Стийв Кларк ли? – Робин превъртя името през езика си. – Имаш предвид онова дебело хлапе с лоша кожа, което все се мъкнеше подир теб в гимназията?
— Той отслабна и кожата му се изчисти. Всъщност сега изглежда доста добре.
— Спиш ли с него?
— Не, вече не. Това беше преди години. Той се ожени за Намела Хагар. Помниш ли я?
Робин поклати глава.
— И тя беше дебела. Всъщност, все отще е. Имат три деца, момче и две близначки, всичките под петгодишни.
— Кой друг? – попита Робин. – Каза, че това било преди години.
— О, Господи. Чакай да видим – въздъхна Мелани, макар че явно темата бе почнала да й харесва. – Марк Бест… Него сигурно го помниш?
Робин присви очи. В мозъка й взе да се оформя образ.
— Висок, с тъмна коса и зелени очи? Играеше баскетбол?
— Точно той.
— Той ли беше? Най-добрият, искам да кажа?
Мелани се изкиска.
— За жалост, не. – Тя поклати глава. – Не. Тази чест се пада на Рони Саймън. – Кимна в съгласие със собствената си преценка. – Да-а. Той беше нещо друго.
— Не мисля, че го познавам.
— Не, няма как. Теб отдавна вече те нямаше, когато те се преместиха тук.
— Те?
— Той, жена му и децата.
— Бил е женен?
— Все още е.
— Ти знаеше ли?
Разбира се.
— Сега по телефона той ли беше?
— Не. Това беше преди месеци.
— Какво стана?
— Каквото обикновено става. Свърши. И да не си посмяла да се правиш на съдник. Сякаш ти никога не си имала афера с женен мъж?
Робин поклати глава. Тя не можеше да забрави какви щети бяха причинили многобройните авантюри на баща и на семейството им и се бе зарекла никога да не спи с женен мъж съзнателно.
— Мога ли да ви предложа нещо, дами? Нещо за пиене може би? – попита рецепционистката.
— Не, благодаря – казаха едновременно те.
— Беше ли влюбена в него? – осмели се да попита след няколко секунди Робин.
— В кого? В Рони Саймън? Ти луда ли си?
Нова пауза.
— А влюбвала ли си се някога? – попита Робин.
— Сякаш имам време за такива глупости.
— Любовта не е глупост.
— Нима?
— Ами бащата на Ландън?
— Този идиот? Най-голямата грешка в живота ми.
— Чувате ли се понякога?
— Никога. Свършихме ли вече с този разпит?
— Не мислех, че е разпит.
— А как би го нарекла? – попита Мелани.
— Разговор? – изрече като въпрос Робин. На нея наистина й бе приятно през последните няколко минути.
— Разговорите обикновено се водят в двете посоки – забеляза Мелани. Как би се почувствала, ако аз те засипя с въпроси за твоя сексуален живот?
— Давай – подкани я Робин и гърбът й се стегна, сякаш физически се подготвяше за онова, което щеше да последва. – Питай, каквото искаш.
Мелани сви рамене.
— Нямам какво да те питам.
— Изобщо ли не си любопитна какъв е животът ми?
— Не особено. Струва ми се, че зная почти всичко, което ми е нужно да зная.
— И какво е то?
Мелани се размърда на стола си, кръстоса крак върху крак и се вторачи право в Робин.
— Честно казано, не мисля, че би ти се искало да задълбаеш в това сега.
— Защо пък не? – Вълните на тревожността взеха да пъплят по вените й. – Нямам какво друго да правя.
Дишай, чу думите на Блейк.
— Чудесно. Според мен, ти си разглезена лигла, която си мисли, че светът се върти около нея.
Дъхът заседна в дробовете на Робин.
— Но аз не мисля…
— Извинявай. Мислех, че те интересува какво аз мисля – прекъсна я Мелани.
— Така е, но… – Невидимите длани я стиснаха за гърлото.
— Според мен, ти се имаш за по-важна и по-главна. Ти и Алек, двамата. Винаги се съюзявахте срещу мен, присмивахте ми се зад гърба. Или пък право в лицето ми, съдейки по снощи.
— Не сме… – Невидимите пръсти се впиха в гърлото й.