„Касиди“ припомни си шепота на баща си, когато погледът му търсеше в болничната стая детето, което не бе негово, но някак си бе успяло да се изкатери по скалата на себелюбието му, подвиг, недостижим за никое от биологичните му деца. Няма да те изоставя, помисли си тя сега, припомняйки си скептичния поглед на Мелани. Зачуди се как ли щеше да реагира Блейк на идеята Касиди да се върне с тях двамата в Лос Анджелис. Отчаяно се надяваше да не бъде принудена да избира между тях двамата.
Така че, не ми казвай, че нямам грижи, подвикна мълком на жената, която бе изчезнала надолу по улицата. Отново си пое дълбоко дъх, отвори орнаментираната със сложна дърворезба врата на сградата на баща си и влезе в тясното фоайе. В лицето й сякаш се забиха две крошета – тишина и студен въздух.
— Замръзвам тук – каза повече на себе си, отколкото на красивата блондинка с розови страни зад стъклено-мраморното бюро на рецепцията. Табелката с името й върху черната мраморна повърхност я идентифицираше като Шанън Лийкок. Върху жълтата си лятна рокля бе нахлузила дебел бял пуловер.
— Зная. Държат много студено тук – съчувствено произнесе Шанън. – Мога ли да ви помогна с нещо?
— Толкова е тихо – отбеляза Робин, без да е съвсем сигурна какво правеше на това място. – Не очаквах да е толкова тихо.
— Ами, в момента работи само основният състав. Докато не разберем… Извинете. Имате ли назначена среща?
— Не – побърза да отговори Робин. – Аз съм… Аз съм Робин Дейвис.
— Робин Дейвис? Робин Дейвис? – повтори Шанън. – Роднина ли сте на господин Дейвис?
— Аз съм негова дъщеря.
Шанън скочи на крака, като едва не прекатури черния си кожен стол.
— Много съжалявам. Баща ви… случило ли се е нещо? Той…?
— Още се държи.
— О, слава Богу. Само минутка, ще повикам Джаки. Тя е нашият офис мениджър. – Шанън грабна телефона си и набра номера на Джаки Инграм, преди Робин да успее да я спре.
Джаки Инграм бе последният човек, с когото искаше да говори точно сега.
— Не е нуж…
— О, не се притеснявайте – прекъсна я Шанън.
Мили Боже.
— Веднага идва – каза Шанън и затвори телефона. – Как е момиченцето? Касиди, нали?
— Да, Касиди – потвърди Робин. – Май ще се оправи.
— Е, слава Богу за това. О, ето я и Джаки.
Робин се обърна, точно когато Джаки Инграм се подаде иззад ъгъла. Лицето на жената тутакси бе залято от вълна на облекчение. Тя явно бе очаквала Мелани. Нямай грижи, усмихна се вътрешно Робин. Сестра ми има този ефект върху всички нас.
— Дали… нещо… с баща ви…? – започна Джаки, но не бе в състояние да продължи.
— Нищо ново.
Джаки кимна и леко потупа с длан в областта на сърцето си.
Бе облечена в тъмносин костюм, косата й бе прибрана в същия хлабав кок, както и първия път, когато се срещнаха в болничната стая на Грег Дейвис. Не беше толкова хубава, колкото Робин си я спомняше – чертите й бяха малко по-пухкави, носът малко по-дълъг. Под очите й имаше тъмни кръгове и всяка частица от петдесет и няколкото й години ясно си личаха. Трудно бе да си представи, че баща й я бе избрал за своя любовница. Особено, ако вкъщи го чакаше Тара.
Освен, разбира се, ако Тара не го чакаше нито вкъщи, нито където и да било другаде.
Каквото повикало…
Джаки Инграм я загледа с очакване.
— Мога ли да направя нещо за вас?
— Не зная – започна Робин. Защо бе дошла тук? – Не зная. Сълзи напълниха очите й и потекоха по страните.
— Да идем в кабинета ми? – Джаки обгърна с ръце Робин и я поведе по коридора, без да дочака отговор.
— Извинявайте. Много ми е неудобно – каза Робин, щом влязоха в първия кабинет вляво и Джаки я настани в един от двата бежови велурени фотьойла срещу бюрото си. В ръката й се появи кърпичка, извадена сякаш с магически трик от ръкава й, тя я подаде на Робин и седна на стола до нея.
— Няма от какво да ви е неудобно.
Робин си издуха носа, попи си очите, но това не помогна. Сълзите й не спряха.
— Извинете – повтори тя. – Май не мога да се спра.
— Няма нищо – утеши я Джаки. – Сигурно не ви е лесно.
— Много сте любезна. – Широкият прозорец зад бюрото на Джаки разкриваше гледка между високите сгради наоколо към планините в далечината. Вътре в претрупания кабинет се виждаха купчини списания „Аркитекчъръл дайджест“, както и разнообразни други архитектурни и дизайнерски издания, разпръснати върху бежовия килим и катерещи се по бледосините стени като лиани.
— Това внуците ви ли са? – попита Робин и посочи трите снимки в рамки на дясната стена. На едната имаше две момченца, ухилени с беззъби усмивки, на другата – три момиченца в дантелени роклички, а на последната – усмихнато бебе, спящо в ръцете на майка си.