— Дали е шерифът? – попита Робин.
— Не ми прилича на полицейска кола – обади се Алек.
— Можеш ли да видиш шофьора?
— Не.
— Може пък да не ни следят – допусна Робин.
— Карат след нас, откакто напуснахме главната улица. Ще спра.
— Не ми се вижда добра идея – каза Робин.
— Имаш ли по-добра?
— Мама все казваше да не си търсим белята – напомни на сестра си Робин, но Мелани отклони колата и спря.
— Да, и виж докъде я докара тази философия. Ако беше си потърсила белята малко по-рано, можеше и още да е жива. – Колата зад тях ги подмина. – Да. Добре. Изглежда, че съм сгрешила.
— Не – каза Алек. – Виж. И те спират.
— Мамка му – възкликна Робин, когато тъмносиният буик спря на около петдесет метра надолу по пътя.
— Кой е този, по дяволите? – ядоса се Мелани, когато шофьорът слезе и се насочи към тях.
Макар слънцето да светеше в очите й, Робин безпогрешно разпозна Дилън Кембъл. Нямаше как да обърка нито наперената му походка, нито предизвикателната му поза.
— Мамка му – повтори тя.
— Този ли е, за когото си мисля? – попита Мелани.
— Това трябва да е някакъв майтап – обади се Алек и отвори вратата на колата.
— Алек, недей… – поде Робин, но Алек вече бе излязъл. – По дяволите. – Тя отвори своята врата едновременно с Мелани. Горещият въздух заби юмрук в челюстта й и едва не я повали на сухата земя.
— Е, приветствия, приветствия – каза Дилън. – Май цялата банда е тук.
— Защо ни следиш? – попита Робин.
Физиономията на Дилън се разля в широка усмивка. Въпреки жегата, той бе облечен целият в черно, но изглежда не му се отразяваше.
— Бива си те. Не губиш време в прелюдии. Здравей, Мелани. Добре изглеждаш. И Алек. Как си, приятелче? Не съм те виждал от цяла вечност.
— Вечността не е достатъчна, лайно такова.
— Лайното поне не е било в Ред Блъф в нощта, когато някой е отнесъл лицето на любимата му бивша жена. А разбирам, че ти не би могъл да кажеш същото за себе си.
— Добре – каза Робин. – Достатъчно.
— Ти ли я застреля, Алек? – не й обърна внимание Дилън, задавайки въпроса, от който тя се боеше. – Ти ли уби Тара? Ти ли остави момиченцето ми без майка?
— Нямаше да се перча толкова на твое място – заяви Робин с повече апломб, отколкото възнамеряваше. – Алибито ти не е чак толкова желязно. Може и да си наел някого.
— Би трябвало да ме познаваш по-добре, Робин. Аз съм човек, който разчита само на собствените си ръце. Никога не бих наел някого да нарани Тара. Ако съм искал тази курва да умре, лично щях да се заема. Нямаше да оставя цялата веселба на някой друг. – Той поклати глава. – А и със сигурност нямаше да оставя свидетели, по дяволите. – Той отметна косата си от челото, но тя веднага падна обратно. Дилън се засмя. – Освен това, вече съм друг човек. Това прави затворът с теб. Мислех, че вие, повече от всички останали, вярвате във втория шанс. Трябва да кажа, че съм леко разочарован.
— Трябва да кажа, че пет пари не давам.
— Какво искаш, Дилън? – попита Мелани.
— Какво искам ли? – повтори той. – Ами, чакай да видим. Като начало, няма да е зле да получа достъп до дъщеря ми.
— Тя не желае да те вижда – каза Робин.
— Сигурен съм, че ти можеш да я убедиш, да я накараш да проумее.
— Да проумее какво?
— Че аз съм нейният татко. Истинският й татко. И бих искал да се погрижа за нея, да се реванширам за всичкото изгубено време.
— Няма да стане.
— Ще говорим с нея – намеси се Мелани. – Ще видим какво може да се направи.
— Какво? – ахна Робин. – Нищо такова няма да направим.
— Човекът има право да види дъщеря си – възрази Мелани.
— Най-сетне. Гласът на разума. – Дилън размаха невидима шапка към Мелани.
— Няма начин да те допусна близо до това дете – не отстъпи Робин.
— Ще говорим с Касиди – каза отново Мелани, точно когато друга кола спря до тях.
Робин видя как вратата на автомобила се отваря и отвътре се подават чифт кафяви кожени каубойски ботуши, които стъпиха на чакъла.
— Има ли някакъв проблем тук? – попита шериф Прескът, когато и останалата част от него се измъкна иззад волана.
— О, здравейте, шерифе – поздрави Дилън. – Какво съвпадение! Всички ние тук, заедно.
— Проблеми? – попита отново шерифът.
— Нищо, с което да не можем да се справим – отговори Мелани.
— Дилън тъкмо си тръгваше – поясни Робин.
Дилън кимна към Алек.
— Кога ще арестувате този човек, шерифе?
— Когато ми скимне, по дяволите, Дилън.
Дилън се изкиска.
— Добре. Изглежда, че днес всички сме малко чувствителни. Сигурно е от жегата. Мисля да си тръгвам. Оставям ви, момчета. Отседнал съм в мотел „Червения петел“, ако ви потрябвам. Ще поговориш ли с Касиди? – попита той Мелани.