Баща ми е несломим, каза си Робин. Той няма да позволи на един малък куршум в мозъка да го спре. А и Тара не е някаква нежна теменужка. Хич да не е, тя умее да оцелява. Дявол да го вземе, та тази дума е измислена за нея. Малката Касиди също ще се оправи. Тя е на дванайсет. За нула време ще се възстанови. Ще видиш – и тримата ще се измъкнат. Ще им отидеш на свиждане в болницата, а те ще ти се смеят насреща и тогава ти ще можеш да си обереш крушите оттам.
Робин се чувстваше вече почти спокойна, когато автобусът мина покрай щатския театър и позлатената часовникова кула и двете редовно описвани като „исторически забележителности“ в местните туристически пътеводители, – преди да спре в далечния край на улицата.
И тогава видя Мелани да чака отстрани на пътя.
Слезе от автобуса, сляпа за ярката викторианска архитектура на главната улица, пое малкия си куфар от протегнатата ръка на шофьора и се отправи към сестра си.
Мелани не бе човек, който си губи времето в деликатности.
— Тара е мъртва – заяви тя.
3
В Ред Блъф живеят около 14 000 човека, повечето от тях бели и клонящи към средната класа. Девизът на града беше „Страхотно място за живеене“, ала Робин винаги си бе мислила, че много по-подходящо би било „Страховито място, от което да си тръгнеш“[2]. Освен ако не обичаш родеото, помисли си тя. Ежегодно провежданото родео в Ред Блъф бе станало едно от най-големите на запад, дългоочаквано събитие, на което се стичаха фермери от цялата страна през април, за да включат своите бикове в надпреварата. Благодаря ти, Господи – изрече мълком тя, затова че за малко го бе изпуснала.
Освен с родеото си Ред Блъф навярно бе най-известен като мястото, където едно седемнайсетгодишно момиче е било отвлечено от извратена двойка, и държано в плен, затворено в сандък под леглото им, в продължение на седем години. Отвличането бе станало през май 1977 и доколкото бе известно на Робин, оттогава в градчето не се бе случвало нищо забележително.
— На нищо не приличаш – заяви Мелани, докато сядаха в десетгодишната й импала, цялата осеяна с обвивки от бонбони.
Робин си бе помислила същото за Мелани, но бе твърде възпитана, за да го каже. Под лешниковите очи на сестра й имаше дълбоки торбички, неестествено тъмната й коса падаше на безжизнени вълни върху приведените рамене. Косата й бе жертва на лошо боядисване в продължение на години, а раменете – на лоша стойка също толкова време.
— Не успях да спя много. Как е татко?
— Още диша.
— Кога почина Тара?
— Преди около час.
— Какъв ужас.
Мелани сведе брадичка и погледна косо към Робин с неприкрит скептицизъм, докато палеше колата и потегляше.
— Ти едва ли бе най-големият й почитател.
— Никога не съм й желала смъртта.
— Нима? Значи трябва да е бил Алек. Успя ли да се свържеш с него?
Робин кимна, загледана в редките дървета, мяркащи се сред обширното, предимно празно пространство между центъра на Ред Блъф и болницата в покрайнините му. Почти нищо не се бе променило, откакто го бе напуснала.
— Не мисля, че ще се присъедини към нас.
— Не е голяма изненада. – Мелани хвърли поглед на Робин, без да откъсва очи от пътя. – Нали не мислиш…
— Нали не мисля… какво? Че Алек има нещо общо с това ли? – Робин усети отбранителност в тона си, останка от детството й. Винаги бяха Робин и брат й срещу останалия свят, а „светът“ тогава беше Мелани.
— Ти го каза – отвърна Мелани. – Не аз.
— Но си го мислеше.
— Не ми казвай, че изобщо не ти е минало през ума.
— Алек обичаше Тара заяви Робин, отказвайки да приеме и най-малката възможност Мелани да е права.
— И мразеше баща ни.
— Не толкова, че да направи нещо подобно!
— Сигурна ли си наистина?
— Да. – Беше ли сигурна? Дали една мъничка част от нея не се питаше същото?
Общинска болница „Св. Елизабет“ бе разположена на улица „Сестра Мери Колумба“, на около пет минути от центъра. На няколко пъти Робин крадешком бе поглеждала към сестра си в очакване тя да я разпита за живота й, за Блейк, за здравето й, за каквото и да било.