— Добре.
— Е, предвид обстоятелствата – каза Тери. – Не мога да повярвам какво се случи. Целият град е в шок. – Тери бръкна в чантата си, извади мобилен телефон и още докато говореше, взе да набира някакъв номер. – Обаче новините за Касиди са фантастични. Сигурно изпитваш огромно облекчение.
— Така е. Почакай – какво правиш?
— Само ще кажа на Грант, съпруга ми. Той е репортер за отдела „Техама днес“ на „Рединг рекърд сърчлайт“. Излиза като приложение на неделното издание на вестника. Трябва да го прочетеш. Да, ало – заговори в телефона си тя. – Мога ли да говоря с Грант Норис? Важно е.
— Не. Моля те, не прави това.
— Махнете този телефон – намеси се Блейк.
— Кой сте вие? – Тери отстъпи няколко крачки назад, притиснала телефона към гърдите си.
— Това е Блейк Ъптън, моят годеник.
— Е, приятно ми е да се запознаем, Блейк. Но това е свободна страна.
— Моля те, Тери – поде отново Робин. – Сигурна съм, че разбираш колко труден за нас е този период…
— А аз съм сигурна, че ти разбираш, че това е най-голямото нещо, което се е случвало в Ред Блъф от години. Хората имат право да знаят.
— Виж, Тери – каза Робин, мъчейки се да запази спокойствие, когато единственото, което й се искаше, бе да забие юмрук в тъпото лице на Алиса в страната на чудесата. – Ще го приема за огромна услуга, ако запазиш това в тайна, поне за няколко часа, докато не отведем Касиди у дома. Последното нещо, от което се нуждае точно сега, е куп репортери да й налетят като глутница.
Тери погледна от Робин към Блейк, после обратно. Тя върна телефона до ухото си.
— Грант – произнесе. – Ще ти се обадя по-късно.
— Благодаря ти. Наистина го оценявам.
— Предполагам, че няколко часа не са от кой знае какво значение. Така или иначе „Техама днес“ няма да излезе до неделя.
— Благодаря ти – повтори Робин. Вече нямаше търпение да се махне от магазина.
Обърна се към Миранда, чиито очи бяха така ококорени, че миглите й изглеждаха залепнали за веждите.
— Мислите ли, че на Касиди биха й харесали дрехите, които вие носите?
— Майтапите ли се? Касиди ще се влюби в тях. И съм напълно сигурна, че имаме и нула номер. Ъхъ – каза, щом откри на масата блузата и шортите. – Ето ги.
— Хубаво.
Блейк настоя той да плати, после двамата забързано напуснаха магазина. Робин се обърна за кратко и видя, че Тери вече говореше по телефона.
Пристигнаха в болницата половин час по-късно, след като се бяха отбили само в супермаркета за бельо и чифт сандали.
— Толкова са готини – възкликна от леглото си Касиди, притискайки зелената блуза и цветните шорти към гърдите си. Косата й бе сресана назад от бледото лице и прихваната зад ушите с шноли във формата на пеперудки, които й придаваха вид на още по-малка от нейните дванайсет години. – Обожавам ги всичките.
— Радваме се – каза Робин. – Боях се, че може би са малко прекалено… не зная.
— О, не. Идеални са. Ти ли ги избра, Блейк?
— Не, изборът направи Робин.
— Продавачката беше облечена с тях – обясни Робин. – Миранда.
— О, Миранда. Обичам я. Вие не я ли обикнахте?
— Тя много ни помогна. – Робин протегна към Касиди пакета от супермаркета. – Бельо и чифт сандали. Надявам се да ти станат.
Касиди извади гащичките от торбата и се разсмя, докато ги преобръщаше в ръце.
— Малко са широчки.
— Широки?
— Мама обикновено ми купуваше прашки.
Разбира се, че е правила така, помисли си Робин.
— О. Може да се отбием и да ти купим такива.
— Няма нищо. Вкъщи си имам цял куп. Ще си ги взема по-късно.
Робин и Блейк си размениха угрижени погледи.
— Не, няма проблем – каза Касиди. – Шериф Прескът беше тук по-рано. Каза, че ще ме придружи там, когато се почувствам готова.
— Има много време за това – каза Робин. – Няма нужда да бързаме.
— Не, важно е – настоя Касиди. – Шериф Прескът каза, че колкото по-скоро, толкова по-добре. Според него, ако се върна в къщата, може да си спомня нещо. Нещо важно. – Тя се усмихна, сякаш искаше да ги окуражи. – А докато съм там, мога да си взема дрехите.
— Е, за това ще говорим по-късно – заяви Блейк. – Какво ще кажеш първо да те закараме вкъщи?
— Добре. – Касиди отметна завивките си, бавно се размърда и спусна босите си крака отстрани на леглото. Спря за секунда да си поеме дълбоко дъх и се обърна към Блейк. – Би ли ми помогнал?
— Дадено. – Той незабавно се озова до нея и я прихвана за кръста, докато краката й докоснаха пода.
— Имаш ли нужда от помощ да облечеш тези неща? – попита Робин.
— Може.