— Много се съмнявам – отговори Макалистър. – Но ще направя всичко по силите си. – Той погледна към Блейк. – А вие сте?
Робин представи двамата адвокати, Блейк се извисяваше като кула над по-ниския мъж. Въпреки жегата навън, Макалистър бе облечен в тъмносин костюм в три части, бяла риза с копчета за ръкавели и вратовръзка на сложни шарки.
— Как е Алек? – попита Робин. – Видяхте ли се с него?
— Не и тази сутрин, не. Но скоро ще го докарат от затвора.
Робин почувства мъничките балончета на паниката да се надигат в гърдите й като шампанско.
— Що за затвор е този с двеста двайсет и седем обитатели? – попита, с надежда звукът на самия й глас да задържи паниката под контрол. – Искам да кажа, кой е измислил точно това число? Защо не двеста двайсет и пет или двеста и трийсет? Що за гений го е измислил това двеста двайсет и седем?
— Робин? – спря я Блейк. – Добре ли си?
— Просто ми изглежда глупаво, това е всичко.
— Може би е по-добре да почакате тук, отвън – предложи Макалистър, когато приставът отключи вратите.
— Не – възпротиви се Робин. – За Алек е важно да знае, че сме тук и вярваме, че е невинен. Брат ми е невинен – обяви тя пред репортерите, които вече се тълпяха пред вратата.
— Знаехте ли за брат ви и Тара? – попита един от тях, докато си проправяха път в залата.
— Вярно ли е, че са имали афера? – подвикна друг.
— Касиди разпозна ли брат ви като човека, който я е прострелял?
— Брат ми е невинен – повтори Робин. Гласът й сега бе с цяла октава по-висок и с много децибели по-силен отпреди малко.
— Добре, достатъчно – предупреди Макалистър, но Робин не бе сигурна дали говори на нея, или на репортерите.
Блейк поведе Робин към една скамейка в предната част на отделението за посетители. Тя огледа подиума на съдията, мястото за свидетелите, бюрото на стенографа, отделението на съдебните заседатели, дългите маси на обвинението и защитата и петте реда скамейки за зрителите. Също като по телевизията, помисли си тя. Може би малко по-светло, понеже точно срещу журито цялата стена бе в прозорци. Имаше изобилие от впечатляващи дърворезби, но липсваше цвят, с изключение на големия американски флаг, поставен на видно място в предната част на залата. И стените, и подът бяха бежови. Нямаше килим. Останалата част от помещението бе мътна, като леко разфокусирана снимка.
— Сигурна ли си, че си добре? – попита Блейк.
— За нищо не съм сигурна.
Блейк хвана ръката й и я държа, докато приставът обявяваше, че съдът започва заседание и нареди на всички да станат за пристигането на съдията. Той се казваше Робърт Уест, имаше достолепна бяла коса и изискан вид. Ниско на носа му се крепяха очила с телени рамки, допълващи образа на народен човек и добронамерен дядо.
— Изглежда мил – изрече с надежда Робин.
Съдията нареди на пристава да доведе първия подсъдим, някакъв мъж, обвинен в кражба от местния супермаркет. Той претендираше, че е невинен и беше пуснат под гаранция до процеса.
— Това е добре – каза Робин, докато водеха втория затворник пред съдията. Обвинението бе просто нападение, и той също бе пуснат да чака процеса си под гаранция. – Добре – повтори Робин. Двама от двама.
Следващият беше брат й. И той, подобно на предишните двама обвиняеми, беше в оранжев гащеризон. След всичките пари, които пръсна по моловете, помисли си Робин. Раменете му се бяха смъкнали пораженчески, също като на Мелани. Робин леко се изправи на мястото си, вдигна дясната си ръка и разпери пръсти, в опит да привлече вниманието му. Само натискът откъм ръката на Блейк я накара да седне отново.
Дори и да беше я забелязал, Алек не го показа. Той беше с гръб към нея, вторачен право напред в съдията, с Джеф Макалистър до себе си. Прочетоха обвиненията и Алек бе попитан какво твърди.
— Невинен, ваша светлост – отговори той.
Също като по телевизията, помисли си отново Робин и се зачуди внезапно, дали пък това не бе още един от необикновените сънища, които й се явяваха, откакто бе пристигнала в Ред Блъф. Моля те, нека се събудя. Нека този ужасен кошмар да свърши.
Но разбира се, не сънуваше и тя го знаеше. Този кошмар беше истински и нямаше да свърши, докато Алек не бъдеше оправдан, а убийците на Тара, които бяха простреляли и баща й и Касиди, не бъдеха хванати и изправени пред правосъдието.
— Обвинението иска задържане – заяви прокурорът. Тя беше около четирийсетгодишна жена, с къса кестенява коса, подчертаваща дълбоките торбички под очите й. Беше облечена в черна разкроена пола и бледожълта блуза, която Робин бе мяркала на корицата на каталога на „Брукс брадърс“. Нямаше друг грим, освен бледорозовото червило. Гласът й потреперваше от справедливо възмущение. – На обвиняемия са повдигнати обвинения в убийство и опит за убийство, както и за нахлуване, кражба и вандализъм. Той хладнокръвно е убил бившата си любовница и жестоко е ранил съпруга й, който бе стълб на тази общност, и който и сега е в болница в критично състояние, без надежда да оцелее. Застрелял е също така едно беззащитно дете. Ако бъде освободен под гаранция, няма съмнение, че ще се опита да избяга от страната, като се има предвид, че вече е пробвал да го направи.