— Доколкото разбирам, вие ще ни придружите. – Тонът му показваше, че вече се е примирил с присъствието им.
— Точно така – потвърди Робин.
— В такъв случай трябва да ви предупредя да не се намесвате по никакъв начин.
— Не сме си и помислили.
— А Мелани?
— Оставам си тук – провикна се тя от кухнята.
— Късметлийският ми ден – измърмори Прескът, не съвсем тихо. – Ще тръгваме ли? – Отвори вратата и всички излязоха на топлия утринен въздух. – Може да вървим пеша, а може и да вземем колата ми – посочи към края на алеята той, където бе паркирана патрулната му кола.
— Докторите казаха да се движа, колкото се може повече – отговори Касиди.
— Чудесно. Ако смяташ, че имаш достатъчно сили.
— Имам.
Робин се усмихна гордо. Касиди бе една от най-силните личности, които бе срещала. Недоумяваше откъде се бе взела тази твърдост. Навярно от Тара. Господ е свидетел, че аз никога не съм я притежавала, помисли си тя и стисна ръката на детето, докато вървяха бавно по алеята.
— Готови ли сте? – попита шерифът, когато спряха пред входната врата, където стоеше един полицай. Касиди кимна, полицаят отключи и всички пристъпиха в обширното кръгло фоайе. Робин проследи погледа на Блейк от високия таван и огромния кристален полилей до двете стълбища, отстрани на централния коридор. Устните му оформиха едно неизречено „Уау“.
— Как се справяш дотук? – шерифът попита Касиди.
— Добре – заяви Касиди, но лекото потрепване на гласа й показваше друго. Тя заби нокти в опакото на дланта на Робин.
— Мислех си да започнем, като още веднъж опишем събитията от онази нощ. – Прескът помълча, за да им даде възможност да осмислят думите му. – Събудила си се от силни гласове и си слязла по стълбите да видиш какво става…
Очите на Касиди се изцъклиха, сякаш сцената се разиграваше пред нея. Тя пусна ръцете на Робин и Блейк и запристъпва като сомнамбул към стълбището вляво. Останалите я последваха.
— Чуваше се като караница – каза тя и спря в основата на стълбите, – затова станах от леглото и слязох на пръсти по стълбището да видя какво става. Гласовете станаха по-силни. – Тя почна малко по малко да отстъпва към всекидневната. – Този, единият, крещеше. Беше наистина бесен.
— Можеш ли да си спомниш думите му сега? – попита шерифът. – Разпознаваш ли гласа му?
Касиди наклони глава, сякаш се вслушваше в нещо.
— Не. – Тя спря и ахна, когато съзря кръвта, покриваща килима във всекидневната и по-голямата част от мебелите. – О, Боже.
— Не влизай там – обади се Робин и тутакси забеляза в погледа на шерифа предупреждението да не се меси.
— Видях двама мъже – продължи Касиди. – Единият размахваше пистолет и крещеше: „Спри да се ебаваш с мен, лайно такова, или кълна се, че ще застрелям кучката. Ще гръмна тази кучка на мига.“
Робин затвори очи. Излизащи от устата на детето, тези думи бяха толкова шокиращи, колкото първия път, когато ги бе чула.
— А другият? Той какво каза? – попита шерифът.
— Той така и не каза нищо.
Робин се опита да отгатне какво ли си мислеше шерифът. Двама мъже, и двамата високи и мускулести, единият крещи заповеди с глас, който Касиди не може да разпознае, другият мълчи.
Алек и Ландън?
Очите на Касиди се разшириха при вида на нещо, което се появи в ума й.
— Тати се хвърли напред и онзи мъж го цапардоса с пистолета отстрани по главата. Тати падна и мама почна да пищи.
— Кой от двамата цапна баща ти? – попита Прескът. – Тоя, дето крещеше или мълчаливият?
— Тоя, дето крещеше.
— А ти къде точно беше застанала?
Касиди стоеше на входа на всекидневната.
— Тук.
— И никой ли не те видя?
— Не. Не още.
— Какво стана после?
— Онзи застреля мама.
— Кой? – не спираше с въпросите шерифът. – Крещящият или другият?
— Другият.
— Мълчаливият?
— Да.
Робин се постави на мястото на шерифа и се опита да си представи как мозъкът му смила тази информация. Ако Алек и Ландън бяха наистина двамата мъже в къщата през онази нощ, то сигурно Алек бе крещящият, понеже Касиди несъмнено би разпознала гласа на Ландън.
И все пак, дори и да имаше някакъв извратен смисъл в това, Алек да е мразил баща им дотолкова, че да го простреля, то нямаше абсолютно никакъв смисъл Ландън да убива Тара. Ако истинският мотив е бил отмъщението, не трябваше ли Алек да застреля Тара лично? Припомни си смразяващите думи на Дилън Кембъл: „Ако съм искал тази курва да умре, лично щях да се заема. Нямаше да оставя цялата веселба на някой друг.“