— Красиво е, да – съгласи се Мелани. Тя отправи многозначителен поглед през рамо към Робин, която си спомни за една шега, която сестра й повтаряше в детството им: „Толкова е красиво, че хората си умират да попаднат там“. Слава Богу, Мелани се въздържа да го изрече на глас.
Робин се извъртя на седалката, за да погледне през задния прозорец. Сред неголямата процесия, която ги следваше, се виждаха колите на шерифа и няколко от помощниците му. Въпреки огромните усилия, положени от семейството, да не раздухват нещата, и призива им към медиите за избягване на публичността, информацията за погребението на Тара бе изтекла. Никой не знаеше колко ли любопитни зрители щяха да се появят. Робин се питаше дали убийците на Тара щяха да са между тях.
Бяха изминали два дни от посещението им в къщата – още два дни, през които Алек гниеше в затвора. Полицията изглеждаше убедена, че е заловила правилния човек. Сега единствената им грижа бе да идентифицират съучастника му.
— И твоята майка ли е погребана тук? – попита внезапно Касиди.
— Да – отговори Робин.
Касиди втренчи очи през страничния прозорец в редиците гробове, всеки бе отбелязан с малък правоъгълник от бял камък, вкопан в земята. Върху сухата почва бяха пръснати букети от изкуствени цветя.
— Къде е тя?
— Не съм съвсем сигурна. – Робин имаше само обща представа в коя част на гробището почиваше майка й, но не можеше да посочи точното място. Не бе посещавала „Оук хил“ от деня на погребението й.
— Ей там. – Мелани махна в посока, обратна на тази, в която се движеха. „Не е редно да сложим двете съпруги на баща ни да лежат прекалено близо една до друга цяла вечност бе разсъдила тя, когато избираха мястото. И макар Робин да не би се изразила точно така, не можеше да не се съгласи.
Катафалката спря под една впечатляваща група плачещи върби, Блейк закова зад нея, а патрулните коли се подредиха след тях.
Робин нежно стисна ръката на Касиди.
— Готова ли си?
Касиди кимна, втъкна прясно измитата си коса зад ушите, приглади гънките на бялата си рокля без ръкави и излезе от колата. Към нея тутакси се втурна мъж с камера в ръце.
— Назад – извика шерифът и заби юмрук във въздуха. – Веднага се махай.
— Обществена собственост, шерифе – викна в отговор операторът.
— А това е частно погребение. Ако се приближиш на повече от петнайсет метра от нас, ще напъхам задника ти в затвора.
— Не можете да го направите.
— Мога, и още как. Съди ме после.
Операторът отстъпи, мърморейки, но не свали камерата и я задържа в готовност.
— Той ме заплаши – съобщи на репортера до него. – Чу ли го?
— Извинявайте за това – каза Прескът, не на някого конкретно, и застана със солидния си ръст между Касиди и посетителите. Робин и Блейк, и двамата в черно, бързо заформиха закрилнически полукръг около детето. Мелани остана настрани, сякаш се чувстваше неудобно в дънковата си пола и синя памучна блуза, докато чакаше да изнесат ковчега на Тара от катафалката.
— О, горката мама – прошепна Касиди, когато видя елегантния семпъл ковчег от светло орехово дърво, който Робин бе избрала.
Малката групичка се събра около гроба и ковчегът с Тара бе положен в прясно изкопания трап. Очите на Робин се напълниха със сълзи при мисълта, че най-жизнерадостният човек, когото бе познавала някога, сега лежеше безжизнен вътре. Въпреки противоречивите чувства към бившата си приятелка, тя не можеше да не признае, че Тара бе природна стихия.
— Не трябва ли да кажем нещо? – попита Касиди. Бяха се отказали както от гражданска, така и от религиозна служба, понеже Тара бе категорично против всяка религия, откакто майка й бе избягала, за да се присъедини към някаква секта.
— Какво например? – попита Мелани.
— Не зная. Нещо. – Касиди се обърна към Робин. – Може би ти би могла…
На Робин й бяха нужни няколко секунди да събере мислите си.
— Аз обичах майка ти – каза накрая тя, предизвиквайки с поглед Мелани да й се противопостави. – Тя ми спаси живота, когато бяхме в началното училище, и аз не познавах никого, нямах приятели, нито пък знаех как да си ги създам. А тя просто ме хвана за ръката и каза, че ще бъде моя най-добра приятелка завинаги. – Млъкна за малко. – Не стана точно така, но въпреки всичко, което се случи, дълбоко в себе си, аз все още я обичах. И ми липсваше. Липсваха ми нейният кураж и дух. Тя беше същински малък фойерверк. – Робин преглътна смеха си, удавен в сълзи. – Така я наричаше баща ми. И макар той ужасно да грешеше за много неща, точно за това бе прав. Тара беше безстрашна, някой би я нарекъл дори безразсъдна. Би се втурнала там, където не само ангелите, ами и дяволът не би пристъпил. И макар да зная, че понякога съжаляваше за прибързаните си решения, единственото, за което никога не съжали, бе това, че стана майка. – Тя се обърна с лице към Касиди. – Все още я виждам как те люшка на ръце като малко бебе. Виждам любовта в очите й и чувствам гордостта й, когато ти направи първите си стъпки и изговори първите си думи. Спомням си колко се притесняваше, когато за пръв път те прати на училище. „Моля те, нека си намери приятелка като Робии, приятелка завинаги“, казваше тя. – От гърлото на Робин се отрони неволен стон и Касиди я хвана за ръката. – Обичах майка ти. Липсва ми. И завинаги ще ми липсва „приятелката ми завинаги“.