Настана миг на абсолютна тишина. Робин тихо си отдъхна, когато Мелани не подметна някоя от нейните обичайни хапливи забележки.
— Благодаря ти – промълви Касиди.
— Майка ти те обичаше повече от всичко на света – увери я отново Робин. – Надявам се, каквото и да стане, никога да не забравяш това.
— Няма.
Двете се прегърнаха.
— О, мамка му – изтърси Мелани, хвана Робин за ръката и я накара да се обърне.
— Мамка му – повтори Робин, клатейки глава изумено при вида на Дилън Кембъл, който се отдели от кръга на посетителите, все още навъртащи се там. Носеше бяла тениска, черни джинси и синя бейзболна шапка е логото на „Янкис“.
— Ще се отърва от него – заяви шерифът, преди още Робин да го бе помолила.
— Кой е този? – попита Касиди, разширявайки очи с всяка стъпка, с която Дилън се приближаваше към тях.
— Това е твоят баща – отговори Мелани.
— Баща ми е в болницата – поправи я укорително Касиди. – Този човек не го познавам.
Робин се помъчи да чуе какво си говорят Дилън и шерифът, но успя да долови само откъслечни фрази.
— Какво си мислиш, че…
— Имам точно толкова право, колкото…
— Ще ти кажа същото, като на онзи репортер…
— … просто искам да видя детето си.
— Блейк – каза Робин, – можеш ли да отведеш Касиди в колата? Аз ще се оправя с това.
— Не – твърдо произнесе Касиди. – Искам да говоря с него.
— Миличка, не смятам, че…
— Всичко е наред, Робин. – Касиди не откъсна очи от Дилън, докато той заобикаляше шерифа и вървеше към нея. – Добре съм.
— Това е то, моето момиче. – Дилън свали бейзболната си шапка и протегна ръце, сякаш се канеше да я прегърне.
— Не съм твоето момиче – сопна се Касиди и го накара да се закове на място.
Той се засмя, при което на страните му се появиха дълбоки трапчинки.
— Ти си моята плът и кръв.
— Да не си направил и крачка повече – предупреди го Робин, когато забеляза, че се кани да го направи.
— Какво искаш? – попита Касиди.
— Искам да те видя.
— Видя ме преди дванайсет години. Тогава това ти се стори повече от достатъчно.
— Времената се променят.
— Но не и хората.
Дилън посочи с палец Робин.
— Тя ли ти каза това?
— Не се налагаше да го прави. Само един поглед към теб ми казва всичко, което искам да знам.
Той се засмя.
— Звучиш толкова зряло.
— Какво искаш, Дилън? – попита на свой ред Робин.
— Виж – не й обърна внимание той, – мога само да си представя какво ти е наговорила майка ти за мен, но…
— Каза, че не струваш.
— Ах…
— Каза, че си я биел.
— Ами, добре, ама и тя умееше да нанася доста подли удари.
— Каза, че си боклук – продължи Касиди, разгорещявайки се все повече.
— Боклук е малко силно…
— Каза, че си нищожество, лъжец и крадец.
Дилън се намръщи.
— Майка ти си я биваше в приказките.
— Каза, че никога не си й пращал издръжката, която съдът е определил.
— Защото не ми даваше да те видя.
— А опита ли се някога?
— Знаех, че няма смисъл.
— И сега няма смисъл.
— О, я стига, Каси. Аз съм ти татко. Единственото истинско семейство, което ти е останало.
Касиди сграбчи ръката на Робин.
— Не е вярно. Имам си тати, и Робин, и Мелани, и Блейк.
— А аз имам права. – Дилън пристъпи от крак на крак. – Хайде де, Каси. Не бъди такава. – Той погледна към шериф Прескът. – Можеш ли да налееш малко ум на това момиче, шерифе?
— На мен ми изглежда достатъчно умна – отвърна Прескът.
— Виж, ще ти кажа какво – заяви Дилън, погледна обратно към Касиди и си сложи шапката на главата. – Май сбърках, като дойдох тук днес. Исках да покажа уважението си – към теб, към майка ги, към тези мили хора тук, които се грижат за теб. Но сега виждам, че не беше нито мястото, нито времето да се опознаем и да си простим. Ти си опечалена и не мислиш трезво. Затова ще се оттегля, ще ти дам няколко дни да премислиш нещата и ще пробвам отново. Това как ти звучи?