Робин пристъпи бавно и прочете простичкия надпис върху него: Сара Дейвис. Съпруга. Майка. Баба. Ще живееш в сърцата ни завинаги.
— Зная, че е клише, но какво можех да направя? – промълви Мелани.
— Прекрасно е.
— Така ли? Е, сигурна съм, че ти щеше да измислиш нещо много по-дълбоко, но тогава…
— … аз не бях тук – призна Робин. Тя въздъхна дълбоко. – Виж. Много съжалявам, че те изоставих и не бях тук по-дълго време. Зная, че не ти беше лесно – да се грижиш за мама и…
Мелани отхвърли угризенията на Робин със свиване на рамене.
— Така е, не беше лесно. Но, стига толкова, каквото било, било. И аз не бях кой знае колко гостоприемна към теб.
— Никога не си ме харесвала особено – каза Робин.
— Е, не е лесно да харесваш сестра си, когато тя явно е любимката на майка ти.
— Не бях нейната… – опита се да възрази Робин.
— Разбира се, че беше. Разбрах го в мига, когато те донесе от болницата, а то беше години, преди да я чуя да ти го казва.
— Чула си я…?
— Да ти казва, че си нейната любимка? О, да. Споменът е жигосан в паметта ми. Ти беше там, такава добричка и миличка, свита на кълбо в скута й на дивана, а аз отвън, криеща се в сенките. – Тя сви рамене отново, сякаш да покаже, че това няма значение. Очите й обаче говореха друго.
— Много съжалявам – промълви Робин.
— По онова време хич даже не съжаляваше. Беше толкова доволна, колкото изобщо може да бъде едно малко момиченце.
Робин призна истината с кимване на глава и дълбока въздишка. Проговори едва след няколко секунди.
— Знаех, че си там.
— Мелани направи физиономия, нещо средно между усмивка и гримаса.
— Така си и помислих тогава. Предполагам, че от това моментът ти се е сторил още по-сладък.
— Така беше – призна Робин. Тя зарея поглед към редиците от гробове. – Тогава бях, на колко, на десет? Целият си живот бях прекарала в усилия да спечеля одобрението на по-голямата си сестра. Получих само студенина и счупен нос.
Мелани се изсмя.
— Но дори и това проработи в твоя полза. Придаде на физиономията ти дълбочина, която преди й липсваше.
Двете сестри се загледаха в далечината.
— Ти каза ли някога на мама за това? – попита Робин.
— Мислех да го направя веднъж – отговори Мелани, – когато тя пак започна с редовните оправдания защо ти няма да си дойдеш вкъщи. Но тогава вече беше много болна, и как можех да й го кажа, без да прозвуча като ревнива лигла, каквато си бях?
Робин заби поглед в гроба на майка им.
— Можеш да й го кажеш сега.
Очите на Мелани се присвиха, устните й се разтегнаха в крива усмивка.
— На какво се правиш сега, на мой терапевт ли?
— Аз съм твоя сестра – каза Робин. – Хайде. Кажи й.
— Да не мислиш, че ни чува? – подигравателно изрече Мелани.
— Мисля, че това няма значение.
Настана дълга пауза.
— Добре де. Защо не? Включвам се. Нищо няма да ми стане. – Тя си пое дълбоко дъх. – Не съм сигурна какво трябва да кажа, но… – Нова пауза. Този път бе толкова дълга, че Робин си помисли, че сестра й се е отказала. – Добре. Ето какво, мамо. Не трябваше да си избираш любимци. Не беше честно. Зная, че не бях лесно дете за една майка. Но бях твое дете. И те обичах. А ти нарани чувствата ми. Да, каква изненада! И аз имам чувства. – Обърна се към Робин. Страните й бяха поруменели от неудобство. – Е, това е. Сега доволна ли си?
Робин пристъпи напред, но обувките й затънаха в калта около гроба и тя спря.
— Мислиш ли, че тя знаеше за авантюрите на татко? – Сама се изненада от въпроса си.
— Ти майтапиш ли се? Разбира се, че знаеше – отговори Мелани. – Да не си въобразяваш, че целият град е знаел и само тя не?
— През всичките тези години си мислех, че я предпазвам – каза Робин. – През всичките години изпитвах вина, задето пазя тайната му. А тя е знаела през цялото време.
— Какво е знаела? – попита тъничко гласче зад тях.
Двете сестри се обърнаха и видяха Касиди и Блейк да стоят на около метър зад тях.
— Извинявайте – каза Блейк. – Не искахме да ви следим, но се притеснихме.
— Няма нищо. – Мелани тръгна към тях. – И без това приключихме тук.
След няколко минути завиха по „Лари лейн“. На алеята до колата на Мелани, Робин забеляза паркирана една черна хонда сивик.
— Чия е тази кола?
Касиди се протегна напред.
— Прилича ми на колата на Кени.
— Кой е Кени? – попита Блейк.
— Момчето, което посещаваше Касиди в болницата – припомни му Робин.
— Приятел на Ландън – уточни Касиди.
Блейк си паркира колата така, че да остави достатъчно място на Кени да обърне, после изтича, за да помогне на Касиди да слезе от задната седалка. Тя се отпусна върху него.